Извикан в Париж, господин Дьонизе се представи на улица Роше, в дома на главния секретар господин Ками-Ламот. Той го прие прав в строгия си кабинет; беше се смалил в лицето и изглеждаше още по-уморен отпреди; защото сред целия този апотеоз скептицизмът му се бе превърнал в угнетителна тъга, сякаш предчувствуваше разгрома на режима, на който служеше. От два дни бе в плен на душевна борба; чудеше се как да постъпи с писмото на Севрин, което бе запазил и което щеше да разбие на пух и прах цялото добре построено обвинение, тъй като доказваше неопровержимо показанията на Рубо. Никой не знаеше за него, можеше да го унищожи. Но предната вечер императорът му бе казал, че този път държи на законното решение на съда и не бива да му се оказва натиск дори това да е във вреда на правителството — малък жест на честност или може би суеверно опасение, че една неправилна стъпка сред всеобщия възторг може да промени съдбата му. Главният секретар не страдаше от предразсъдъци и угризения, тъй като за него всичко на този свят се свеждаше до най-обикновена машинация, но все пак заповедта донякъде го бе смутила и сега се питаше дали бива от обич към своя господар да прояви неподчинение.
Господин Дьонизе заговори начаса тържествуващо:
— И така, усетът не ми изневери… Кабюш е убил председателя… Ив другата следа, признавам си, имаше малко истина, усещах, че в случая Рубо се прокрадва нещо съмнително… Но в края на краищата сега и двамата са в ръцете ни.
Господин Ками-Ламот го гледаше втренчено с безцветните си очи.
— Значи, всички изводи на следствието са доказани и вие сте абсолютно убеден в това!
— Абсолютно, няма място за колебание… Всичко се навързва, не помня друг случай, при който, въпреки привидната заплетеност, престъплението да е следвало така логично своя ход и да е давало толкова възможности дори за предварителни заключения.
— И все пак Рубо възразява, поема първото убийство, но разправя цяла история за това как жена му е била обезчестена и как той, полудял от ревност, е извършил убийството в пристъп на бяс. Така пишат в опозиционните вестници.
— Ами, пишат, а самите те не вярват на подобни сплетни. Хубав ревнивец е тоя Рубо, дето е улеснявал срещите на жена си и любовника й! Нека се опита да повтори тая глупост пред съдебните заседатели, няма да успее да предизвика желания скандал!… Виж, ако представи някое доказателство!… Ама няма откъде да го вземе. Разправя, че уж накарал жена си да пише на председателя и писмото сигурно се намирало в книжата на жертвата… Господин главен секретар, вие подреждахте тези книжа и не намерихте такова писмо, нали?
Господин Ками-Ламот не отговори. Няма как, трябваше да се съгласи със съдията и скандалната история щеше най-сетне да бъде погребана; никой нямаше да повярва на Рубо, паметта на председателя щеше да бъде очистена от всички отвратителни подозрения и Империята щеше да има полза от шумната реабилитация на едно от собствените си творения. Пък и щом тоя Рубо се признава за виновен, какво значение имаше дали ще го осъдят за едното или за другото престъпление! Вярно, съществуваше и Кабюш, но дори той да не бе замесен в първото убийство, несъмнено беше извършил второто. Боже господи, нима правосъдието не беше последната илюзия! Нима не беше празна измама да се стремиш към справедливостта, след като истината се крие в най-затънтените гъсталаци? По-добре да бъде разумен и да подпре с рамо това устремено към разрухата общество.
— Не намерихте такова писмо, нали? — повтори господин Дьонизе.
Господин Ками-Ламот отново го погледна спокойно и чувствувайки се единствен господар на положението, прие угризенията, разтревожили императора, да тежат на неговата собствена съвест; затова отговори:
— Не, не намерих нищо такова.
После, любезно усмихнат, обсипа с похвали съдията. Само едно леко присвиване на устните издаваше трудно прикрита ирония. Едва ли имало следствие, водено е по-голяма прозорливост; от високо място било решено да го преместят след лятната отпуска като съдия в Париж. Изпрати го чак до стълбището.
— Забележително е, че вие единствен прозряхте всичко… Сега, когато истината говори, нищо не може вече да я спре, нито лични интереси, нито дори държавни съображения. Действувайте, нека делото следва своя ход, каквито и да са последиците.