— В това се заключава дългът на магистратурата! — поклони се господин Дьонизе и си тръгна сияещ.
Когато остана сам, господин Ками-Ламот запали една свещ и отиде да вземе от шкафа писмото на Севрин. Свещта разпръсваше ярка светлина, той разтвори писмото, препрочете двата реда и пред очите му възкръсна изящната синеока убийца, която бе му вдъхнала такава нежна симпатия навремето. Сега самата тя бе загинала трагично. Кой би могъл да знае каква тайна е отнесла със себе си? Ах, да, истината, правосъдието, каква илюзия! Сега от тази чаровна, непозната жена му бе останало само мимолетното, незадоволено желание. Приближи писмото до свещта и когато то пламна, изпита безкрайна тъга, предчувствие за неизбежна беда — имаше ли смисъл да унищожи това доказателство, което щеше да тегне на съвестта му, след като съдбата се канеше да помете Империята като тази купчина пепел, изплъзваща се между пръстите му?
Господин Дьонизе завърши следствието за по-малко от седмица. Получи от страна на западната компания пълна подкрепа, всички необходими документи, показанията на всички важни свидетели, защото тя също искаше по-бързо да приключи тая неприятна история, в която главното действуващо лице бе неин служител и която бе разтърсила целия сложен административен механизъм от най-ниските стъпала до управителния съвет. Трябваше колкото може по-бързо да премахнат гангрената. И отново в кабинета на съдия-следователя се изниза пелият персонал на гарата в Хавър: господин Дабади, Мулен и другите, които дадоха най-неблагоприятни показания за лошото поведение на Рубо; после се явиха началник-гарата в Барантен господин Бесиер и други железничари от Руан; техните показания, отнасящи се до първото убийство, имаха решаващо значение; разпитаха и господин Вандорп, началник-гарата от Париж, и пазача Мизар, и главния кондуктор Анри Доверн; последните двама потвърдиха съпружеската снизходителност на обвиняемия. Анри, за когото Севрин се бе грижила в Кроа дьо Мофра, разказа дори как, още ненапълно оздравял, чул една вечер Рубо и Кабюш да разговарят под неговия прозорец; това обясняваше много неща и сриваше защитата на двамата обвиняеми, които твърдяха, че не се познават. Всички служители на Компанията се възмущаваха от Рубо и жалеха нещастните жертви — горката млада жена, за чиято изневяра имаше безброй извинения, и почтения старец, чиято памет беше изчистена от всички отвратителни клевети.
Новото дело обаче така разпали страстите на семейство Гранморен, че, от една страна, господин Дьонизе намери в тяхно лице могъщи съюзници, но, от друга, се наложи да се бори, за да запази здраво изграденото обвинение. Съпрузите Лашене тържествуваха, тъй като отдавна искаха да докажат вината на двамата Рубо, вбесени поради алчността си от завещаната къща в Кроа дьо Мофра. След възобновяването на делото имаха само една възможност да оспорят завещанието — като обвинят Севрин в неблагодарност, — затова приеха частично версията на Рубо, че жена му е съучастница в убийството, но не за да си отмъсти поради някакво въображаемо поругаване на честта, а за да го окраде; наложи се господин Дьонизе да се спречка с тях, и по-специално с Берт, която злобееше страшно срещу убитата си бивша приятелка, като я обвиняваше в най-отвратителни постъпки; съдията бранеше разгорещено и гневно своя шедьовър, съвършено изградената си логична постройка, както гордо твърдеше самият той, на която не биваше да разместват дори най-дребната частица, защото всичко щеше да рухне. По този повод в кабинета му се разигра бурна сцена между съпрузите Лашене и госпожа Бонон. Навремето тя бе настроена благосклонно към двамата Рубо; сега, разбира се, се бе отдръпнала от съпруга, но продължаваше да защищава и да жали съпругата, отнасяйки се снизходително към чаровната хубост и любовта и дълбоко развълнувана от кървавата развръзка на този трагичен роман. Изказа се съвсем ясно, изпълнена с презрение към паричните въпроси. Нима племенницата й не се срамувала да оспорва завещанието? Ако Севрин била виновна, това не означавало ли, че трябва да приемат изцяло показанията на Рубо и отново да опетнят паметта на председателя? И дори следствието да не било разкрило така изкусно истината, необходимо било да я съчинят, за да запазят честта на семейството. Тя заговори с известна горчивина за руанското общество, което вдигало толкова шум около делото, понеже вече не властвуваше както преди — годините си бяха казали своето и тя, подобно застаряваща русокоса богиня, бе загубила пищната си красота. Да, не много отдавна, а предната вечер у госпожа Льобук, жената на съдията, която бе я изместила, си разправяли на ухо весели анекдоти, включително и историята на Луизет — какви ли не ги измислят хората! Тук господин Дьонизе се намеси и обясни, че господин Льобук ще участвува в следващото заседание; съпрузите Лашене замълчаха разтревожено и като че ли бяха склонни да отстъпят. Госпожа Бонон ги успокои, убедена, че правосъдието ще изпълни добросъвестно дълга си: заседанията щял да председателствува нейният стар приятел господин Дебазей, който поради ревматизма си сега живеел само със спомени, а втори съдия щял да бъде господин Шомет, баща на младия стажант-прокурор, когото тя покровителствувала. Говореше спокойно, но на устните й се появи меланхолична усмивка, когато спомена младежа — от известно време го срещаха у госпожа Льобук, където самата тя го бе изпратила, за да не провали бъдещето си.