— Още ли не сте ги намерили? — запита присмехулно Жак. — Старата Дюклу не ви ли помага?
Мизар го изгледа втренчено и най-сетне проговори:
— Вие сигурно знаете, кажете ми къде са!
Машинистът кимна:
— Нищо не знам, леля Фази нищо не ми е казвала. Надявам се, няма да вземете да ме обвинявате, че съм ги откраднал!
— О, тя нищо не ви е дала, туй е сигурно… Ама погледнете ме, болен съм. Ако знаете къде са, кажете ми.
— И си обирайте крушите! Внимавайте да не се разприказвам… Защо не видите дали не са в кутията със солта…
Пребледнял, Мизар продължаваше да го гледа с пламтящи очи. Изведнъж сякаш му просветна:
— Вярно бе, в кутията със солта! В шкафа има едно скривалище, там не съм търсил!
Той веднага си плати виното и хукна към гарата, за да се опита да хване влака в седем и десет. Бързаше да иде в малката къща, за да тършува както винаги.
Вечерта, след като хапнаха, Филомен предложи да се разходят, докато чакат влака в нула часа и петнадесет минути; тръгнаха по тъмните улички и излязоха извън града. Времето беше задушно — гореща и безлунна юлска нощ; тя въздишаше, почти увиснала на врата му. На два пъти й се стори, че чува стъпки зад тях, и се обърна, но не забеляза нищо в гъстия мрак. Задушната буреносна нощ изнервяше Жак. След убийството той се чувствуваше спокоен, уравновесен, в отлично здраве, но преди малко, докато седяха на масата в кръчмата, при всяко докосване на Филомен му премаляваше, сякаш старата болест се възвръщаше. Сигурно беше от умората, от задуха. Сега тя се притискаше до него и Жак се разтревожи, ужаси се, като усети как все по-силно я пожелава.
Нали уж беше оздравял, нали се бе уверил в това, след като облада Филомен и нищо лошо не се случи? Чувствуваше се все по-напрегнат и уплашен поради настъпващата криза; понечи да се измъкне от обятията й, но после успя да се поуспокои, защото тъмнината я прикриваше; дори по време на най-силните пристъпи никога не изпитваше желание да убива, щом не виждаше жертвата си. Вървяха по безлюден път и изведнъж се озоваха до някакво обрасло с трева хълмче; тя се излегна на земята и го дръпна при себе си; и тогава, озверял, подтикван от чудовищната необходимост да убива, той като бесен затърси в тревата нещо, някакъв камък, за да смаже главата й. Отблъсна я, скочи и хукна да бяга; зад себе си чу мъжки глас, ругатни, боричкане.
— Ах, кучко мръсна! Изчаках до края, за да те спипам с него!
— Не е вярно. Пусни ме!
— Аха, не било вярно!… Оня отърча!… Ама няма да ми се измъкне, знам го кой е!… Кучко мръсна, хайде кажи пак, че не е вярно де!
Жак тичаше в мрака не за да избяга от Пекьо, когото бе познал; бягаше от себе си, обезумял от мъка.
Значи, едно убийство не му стигаше, не бе утолил жаждата си с кръвта на Севрин, както си въобразяваше до тази сутрин? Всичко започваше отначало! Още една, после още една и още една, до безкрайност! Щеше да се засища за няколко седмици, после пак щеше да усети хищния глад, който можеше да бъде задоволен само с женско тяло! Сега дори не му бе необходимо да вижда съблазнителна плът, достатъчно бе да усеща мириса и топлината й, за да побеснее от нуждата да убива, за да се пробуди в него свирепият мъжкар, изкормващ всяка самка! Край на живота! Където и да избяга, пред него щеше да зее само черна нощ, само безгранично отчаяние!
Изминаха няколко дни. Жак пое работата си; избягваше приятелите, пак стана неспокоен и саможив като някога. След няколко бурни заседания в Камарата войната бе обявена; на предните линии дори имало схватки, и то победоносни, както разправяха. От една седмица влаковете бяха претоварени с войски, а железничарите — съсипани от умора. Разписанието не се спазваше, непредвидени композиции предизвикваха огромни закъснения; освен това бяха мобилизирали най-добрите машинисти, за да ускорят придвижването на частите. Така една вечер, вместо да тръгне от Хавър със своя експрес, на Жак му се наложи да управлява огромна композиция от осемнадесет вагона, натъпкани с войници.
Тази вечер Пекьо се яви в депото напълно пиян. На другия ден, след като бе изненадал Филомен и Жак, той пристигна като огняр при Жак на локомотив номер 698; не правеше никакви намеци, но беше посърнал, сякаш не смееше да погледне началника си в очите. Жак обаче усещаше, че Пекьо се бунтува, не му се подчиняваше или изпълняваше заповедите неохотно, мърморейки нещо под носа си. Вече изобщо не си говореха. Люлеещото се ламаринено мостче, на което пътуваха тъй задружно навремето, се бе превърнало в опасна площадка, където стояха двама настръхнали един срещу друг съперници. Омразата им растеше, бяха готови да се счепкат на тая тясна, устремена с пълна скорост площ, откъдето при най-малък тласък можеха да излетят под колелата. Като забеляза колко пиян е тази вечер Пекьо, Жак застана нащрек; в трезво състояние огнярят се спотайваше, само виното изваждаше на показ звяра в него.