— Аха, иска ти се да го спреш!… Ти ми взе жената… Взе ми я… ей сега ще те оправя!…
Машината препускаше, препускаше, влакът изскочи с грохот от тунела и продължи да лети през пустите мрачни поля. Подмина като вихър гарата в Малоне, без помощник-началникът да види двамата мъже, вкопчени в смъртна схватка.
Пекьо направи последно усилие и хвърли Жак; усещайки зиналата паст под себе си, машинистът се впи като обезумял във врата му и го повлече със себе си. Отекнаха два страшни вопъла, сляха се, заглъхнаха. Двамата мъже паднаха заедно под колелата и бяха премазани, накълцани, все така слети в ужасна прегръдка, а толкова дълго бяха живели като братя!… Намериха ги с откъснати глави, без крака, два сплетени трупа, които сякаш още искаха да се удушат.
А волната машина, неуправлявана от никого, препускаше ли, препускаше! Най-сетне своенравната лудетина бе дала воля на младежкия си плам като още неукротена кобила, изтръгнала се от ръцете на коняря и хукнала из равното поле. В котела имаше достатъчно вода, в пещта — много въглища, които се бяха разгорели; за половин час налягането страшно се увеличи, влакът се носеше с бясна скорост. Очевидно главният кондуктор бе заспал от умора. Наблъсканите един до друг войници изпаднаха в луд възторг от бързината на влака и запяха още по-гръмко. Профучаха като мълния край гарата в Маром. Никаква свирка не известяваше, че минават край семафори и гари. Машината тичаше право напред подобно на кон, който навежда глава, не цвили, не се спира пред никакви препятствия. Тя препускаше, препускаше безкрай, сякаш уплашена от собственото си гръмко дихание.
В Руан трябваше да се запасят с вода; цялата гара се вледени от ужас, когато край нея прелетя в шеметна вихрушка от дим и пламък тая машина без машинист и без огняр, тези товарни вагони, препълнени с войници, които ревяха патриотични песни! Те отиваха на война, бързаха да стигнат до бреговете на Рейн. Железничарите размахаха смаяно ръце. После се развикаха разтревожени — никога този разюздан влак, изоставен сам на себе си, нямаше да може да премине благополучно през гарата в Сотвил, вечно задръстена, като всички големи станции, от маневриращи влакове и локомотиви. Разтичаха се да изпратят телеграми, да предупредят. И действително успяха да освободят пътя, като изместиха товарния влак на една допълнителна линия. В далечината вече се чуваше пъхтенето на отскубналото се чудовище. То беше се промъкнало през двата тунела близо до Руан и се приближаваше в бесен галоп като неудържима, свръхестествена сила, която нищо не може да спре. Светкавично премина край гарата в Сотвил, промушвайки се през всички препятствия, без нищо да докосне, и изчезна в мрака, а тракането му постепенно заглъхна.
Сега всички телеграфи по линията звъняха, всички сърца биеха тревожно при вестта за призрачния влак, преминал между Руан и Сотвил. Трепереха от страх, че ще блъсне експреса, който се движеше пред него. А влакът продължаваше да препуска като глиган в гора, без да обръща внимание на червените сигнали и на петардите. В Оасел едва не връхлетя върху един локомотив за проверка на пътищата; вся ужас в Пон дьо л’Арш, защото скоростта му изобщо не намаляваше. Отново изчезна и все препускаше, препускаше напред в непрогледната нощ, без никой да го знае накъде отива.
Какво значение имаха премазаните на пътя му жертви! Нали, тъй или иначе, се бе устремил към бъдещето, без да го е грижа за пролятата кръв? Препускаше без водач в мрака като подгонено към смъртта сляпо и глухо животно, препускаше, натоварен с пушечно месо — с вече затъпелите от умора и алкохол войници, които пееха.