— Ха, ти не го познаваш! — продължи леля Фази. — Казвам ти, че ме тъпче с някаква гадост… Толкова яка бях, цял можех да го изям, пък ето че тоя дребосък, това нищожество ще изяде мен!
Разтърсена от глуха, боязлива омраза, тя изливаше сърцето си, доволна, че най-сетне е намерила слушател. Откъде й беше хрумнало да се омъжва повторно за такъв подлец, и безпаричен, и стиснат, че и пет години по-млад от нея, с тия две дъщери — едната на шест, другата на цели осем години? Скоро щяха да станат десет години, откакто бе направила тоя „голям удар“, и ден не минаваше да не се проклина: жалко съществуване, пълна откъснатост на тия студени северни места, където непрекъснато зъзнеше, смъртна скука, няма с кой да размениш две приказки, няма дори съседки. Мизар бе работил по-рано при поставянето на релсите, а сега като пазач изкарваше хиляда и двеста франка; отначало на нея й плащаха петдесет франка, за да следи бариерата, край която Флор я бе заместила; това й бяха и настоящето, и бъдещето — никаква надежда, сигурно бе само, че ще живурка, докато пукне в тая дупка, без жива душа на хиляди левги околовръст. Пропускаше да разкаже как се бе утешавала, преди да се разболее, когато мъжът й ходеше да насипва баластра, а тя оставаше край бариерата сама с дъщерите си; по онова време й беше излязла такава слава на хубавица по цялата линия от Руан до Хавър, че железопътните инспектори се отбиваха на минаване; бяха се развихрили дори борби между съперници — надзиратели от друга служба все се навъртаха насам, уж да подсилят наблюдението на работата. Съпругът не й пречеше, подмазваше се на всички, промъкваше се през вратите, изчезваше и се появяваше, без да забелязва нищо. Но краят на тези развлечения бе дошъл — сега седмици, месеци наред седеше в самота на тоя стол и чувствуваше как тялото й се обезсилва с всеки изминал час.
— Казвам ти — повтори тя в заключение, — нарочил ме е и ще ме довърши, нищо, че е такъв дребосък.
Внезапно иззвъняване я накара отново да хвърли навън неспокоен поглед. Съседният пост предупреждаваше Мизар, че наближава влак за Париж; разпределителната стрелка, монтирана пред стъклото, се наклони в тази посока. Мизар изключи звънеца и излезе да извести за влака, тръбейки два пъти. Флор незабавно задвижи бариерата; после застана мирно, като протегна ръка с флагчето, свито в кожен калъф. Разнесе се по-силно боботене — зад завоя се приближаваше влакът, беше експрес. Профуча като мълния, като буреносен вихър, разтърси нисичката постройка, сякаш се канеше да я отнесе. Флор отново се зае със зеленчуците, Мизар затвори линията след влака и отвори обратната линия, като угаси с ръчката червения сигнал; беше се чул нов звън и другата стрелка се бе вдигнала — обаждаха му, че изнизалият се преди пет минути влак е подминал следващия пост. Той се прибра, предупреди съседните два поста, вписа часа и отново зачака. Еднообразна работа — занимаваше се с нея по дванадесет часа на ден, живееше там, хранеше се там, без дори да прегледа някои вестник, а под плоския му череп като че ли не се пораждаше никаква мисъл.
Навремето Жак занасяше кръстницата си за нейните завоевания сред железопътните инспектори, така че сега се засмя и каза:
— Може пък да те ревнува.
Фази сви пренебрежително рамене, в безцветните й измъчени очи заигра неудържимо весела искрица.
— Стига, момчето ми, какви ги приказваш?… Той да ме ревнува! Никога не го е било грижа, стига да не му бъркат в джоба.
После отново потрепери.
— Не, не, той не държеше на това. Държи само на парите… Виж, скарахме се, когато миналата година отказах да му дам хилядата франка, дето ги наследих от татко. Заплаши ме, че няма да видя добро от тая работа, и наистина се разболях… И оттогава насам все ми е зле, да, тъкмо оттогава!
Младежът чудесно я разбра, но понеже смяташе, че измъчената жена само си втълпява разни черни мисли, опита се да я разубеди. Тя обаче заклати упорито глава, нищо не бе в състояние да промени мнението й. Тогава Жак каза:
— Какво пък, ако искате да оправите работата, много е просто… Дайте му хилядата франка.
Тя направи невероятно усилие и се изправи на крака. Оживи се, обзета от ярост:
— Моите хиляда франка — никога! По-добре да пукна… Ха, не се бой, на скришно са, добре съм ги скрила! Ако ще да обърнат наопаки цялата къща, пак няма да ги открият… А хитрецът му с хитрец претършува всичко! Чувах го нощем как чука по стените. Нека търси, нека! Като го гледам как души с дългия си нос, всичкото ми търпение се възвръща… Ще видим кой ще се предаде пръв, той или аз. Пазя се, не вкусвам нищо, ако го е пипал той. Пък и да се спомина, пак няма да ми пипне хилядата франка! По-добре да си изгният в земята.