Тя отново се отпусна изтощена на стола, стресната от ново изсвирване на тръбата. Мизар бе застанал на прага на бараката — този път даваше знак, че идва влак за Хавър. Колкото и да се инатеше и да стискаше наследството си, тя тайно се боеше от него все повече и повече, както великанът се бои от насекомото, което му пие кръвта. Освен обявения влак в далечината с глухо боботене се задаваше пътническата композиция, потеглила от Париж в дванадесет и четиридесет и пет. Чуха я как излиза от тунела и пухти все по-силно сред полето. После профуча като могъщ ураган: колелата й гърмяха, огромните вагони се изнизваха.
Загледан навън. Жак бе проследил върволицата от квадратни прозорчета, зад които се очертаваха профилите на отделни пътници. Опита се шеговито да отклони фази от мрачните мисли:
— Кръстнице, все се оплаквате, че в тая ваша дупка не се мярка жива душа… Я вижте колко народ!
Отначало тя се зачуди, не го разбра.
— Къде има народ?… А, да… пътниците. И какво от това! Нито ги познавам, нито можем да си поприказваме.
Той продължи да я закача.
— Мен нали ме знаете, пък и често минавам насам.
— Вярно, теб те познавам, знам и по кое време минаваш с влака и все чакам да се появи твоят локомотив. Ама ти само профучаваш, и край! Вчера ми махна. Дори не можах да ти отвърна… Не, не, то си е все едно, че не виждам никого.
Все пак, като си представи безкрайните тълпи, които ежедневно прииждаха и се отдръпваха като вълни с идещите от една или друга посока влакове сред безмълвието и пустотата наоколо, тя се умисли, загледа се в потъналата сред нощния мрак линия. Докато беше здрава, докато се движеше свободно и стоеше край бариерата е флагчето в ръка, и през ум не й минаваха подобни неща. Но откакто прекарваше дните си на стола, без да има над какво да размишлява освен за подмолната схватка с мъжа си, неопределени и смътни видения блуждаеха в съзнанието й. Чудно й се струваше как тъй живее сам-сама в тоя пущинак и няма един човек, с когото да си каже приказката, а толкова мъже и жени се нижат денем и нощем сред буреносния грохот на полетелите с пълна пара влакове, разтърсващи къщата. Вярно, че цялата земя се изнизваше оттук — имаше не само французи, а и чужденци, хора, дошли от най-далечни краища, та нали никой вече не си седи у дома и, дето се вика, току-виж, всички народи се слели в един. Това е то прогресът — всички пътуват заедно, като братя, към някаква блажена страна. Тя се опитваше да преброи средно колко души има в един вагон: бяха толкова много, че не й се удаваше. Често и се струваше, че разпознава отделни лица, онзи господин със светлата брада, навярно англичанки, който всяка седмица отскачаше до Париж, една дребничка тъмнокоса дама, която неизменно пътуваше в сряда и събота. Ала те изчезваха мълниеносно, дори не бе убедена дали наистина ги е видяла — всички лица се стопяваха, смесваха се, заприличваха едно на друго и се заличаваха взаимно. Потокът струеше, без да оставя следи. Сред непрестанния грохот, край цялото това благополучие и богатство, устремени напред, най-мъчно й беше, защото усещаше, че тая задъхана тълпа няма представа за нейното съществуване, за заплашващата я смъртна опасност и дори мъжът й да й видеше сметката някоя вечер, влаковете все тъй щяха да се разминават близо до нейния труп, скрит в самотната къщица, без дори да подозират за извършеното убийство.
Фази продължаваше да седи, вперила очи в прозореца, не можеше да обясни надълго и нашироко неясните си усещания, затова каза:
— И да умуваш, и да не умуваш, хубаво е измислено. Бързо се пътува, човек научава много неща… Само че дивите зверове са си диви зверове и каквито и чудни машинарии да изобретят още, в дъното пак си остават дивите зверове.
Жак отново кимна, съгласен беше с кея. Преди малко се бе загледал във Флор, която вдигна бариерата, за да пропусне една каруца от каменоломните, натоварена с два огромни каменни блока. Този път водеше единствено към каменоломните в Бекур, затова нощем слагаха катинар на бариерата и рядко се налагаше да будят девойката. Като я видя да разговаря свойски с работника — дребен мургав младеж, — той възкликна:
— Ха, да не би Кабюш да е болен, та братовчед му Луи води неговите коне?… Горкият Кабюш, виждали ли сте го скоро, кръстнице?
Тя махна с ръце, без да отговори, само въздъхна тежко. Миналата есен се бе разиграла цяла драма, та състоянието й съвсем се бе влошило: по-малката й дъщеря Луизет, която работеше като прислужница при госпожа Бонон в Доенвил, една вечер бе побягнала, обезумяла и пребита, и бе отишла да умре в горската къщичка на своя приятел Кабюш. Носеха се слухове, че председателят Гранморен се държал грубо с нея; никой обаче не смееше да вдига шум около тази история. Дори собствената й майка, макар да знаеше как стоят нещата, избягваше да разговаря на тази тема. Все пак тя каза: