— Не, престана да се прибира, превърнал се е в същински вълк единак… Горката Луизет — беше такава миличка, беличка и добра! Обичаше ме тя мене, щеше да ми обръща повече внимание! Боже мой! Не че се оплаквам от Флор, ама сигурно нещо не й е наред — всичко върши на своя глава, току се губи с часове нанякъде, и е такава горда, избухлива!… Тъжно, много тъжно.
Жак я слушаше и наблюдаваше тежката каруца, която в момента прекосяваше линията. Колелата обаче се запънаха между релсите, наложи се работникът да използува камшика си, а Флор се развика, за да накара конете да се размърдат.
— Ей! Само да не довтаса някой влак!… — рече младият мъж. — Всичко ще стане на пестил!
— А, няма страшно! — успокои го леля Фази, Флор може да е малко особена, ама си знае работата, отваря си очите… Слава богу, от пет години не е имало нещастен случай тук. Навремето един човек направо го накълцали на парчета. Откак сме ние, само една крава щеше да изкара цял влак от релсите. Горката животинка! Тялото й беше тук, а главата я откриха чак при тунела… Ама когато е Флор, беля не може да стане.
Каруцата бе отминала, чуваше се как колелата й топуркат тежко в издълбаните по пътя бразди. Леля Фази отново отвори дума за онова, което я занимаваше постоянно — здравето, независимо дали се отнасяше до нея или до някой друг.
— Ами ти как си, оправи ли се напълно вече? Помниш ли какви болести те мъчеха, като беше още тук, дето докторът тъй и не ги разбра?
Очите му отново се замъглиха по онзи особен начин.
— Съвсем добре съм, кръстнице.
— Ами! Значи, оная болежка, дето те пронизваше в тила зад ушите, ти мина, не качваш вече така внезапно температура и не ти става тъжно, та да се криеш от хората като зверче в дупката си?
Думите й засилваха смущението му, почувствува се толкова неловко, че я прекъсна малко сухо:
— Уверявам ви, че съм съвсем добре… Вече нищо ми няма, нищичко.
— Е, чудесно, моето момче!… Ако ти беше лошо, на мен едва ли щеше да ми стане по-хубаво. Пък и на твоите години човек трябва да е здрав, иначе какво… И е много мило, дето дойде да ме видиш, след като можеше да отидеш да се забавляваш някъде. Нали оставаш на вечеря у нас? Ще спиш горе, на тавана, до стаята на Флор.
Нов тръбен звук я прекъсна. Нощта бе настъпила и като се обърнаха, двамата едва различиха през прозореца Мизар, който разговаряше с някакъв човек. Вече беше шест часът и той предаваше поста на своя заместник, нощния пазач. Най-сетне щеше да бъде свободен след дванадесетте часа, прекарани в бараката, където имаше само една масичка под таблото с апаратурата, табуретка и печка, която нагряваше въздуха тъй силно, че трябваше постоянно да държи вратата отворена.
— Аха, ей го, прибира се — промълви леля Фази, обхваната отново от страх.
Обявеният влак, тежък и безкраен, се приближаваше с все по-силен грохот. Младежът се наведе, за да може болната да го чува; жалкото й състояние го вълнуваше, искаше му се някак да й поолекне.
— Слушайте, кръстнице, ако наистина е намислил нещо лошо, сигурно ще се спре, като разбере, че съм го усетил… Няма да е зле да поверите на мен тия хиляда франка.
Тя се разбунтува за сетен път:
— Моите хиляда франка! Нито на тебе, нито на него!… Нали ти казах, по-добре да пукна!
В този миг влакът префуча като буря, сякаш се канеше да помете всичко. Къщата затрепера, обгърната от въздушния поток. Беше претъпканият влак за Хавър — идният ден се падаше неделя, щеше да има празник по случай пускането по вода на нов параход. Въпреки голямата скорост през осветените прозорчета се мярнаха пълните купета, наредените една до друга глави, всяка със своя неповторим профил. Изнизваха се, изчезваха. Колко много народ! Отново тълпата, безкрайната тълпа, понесена от гърмящите вагони сред писъка на локомотивите, тракането на телеграфа и дрънкането на камбаните! Приличаше на грамадно туловище, на огромно живо същество, проснато върху самата земя — главата му бе Париж, гръбначните прешлени се редуваха по линията, крайниците се разперваха по разклоненията, а Хавър и другите големи градове представляваха краката, ръцете. То се носеше напред, носеше се към бъдещето — победоносна рожба на техниката, умишлено пренебрегнала онази двойствена, прикрита и изначална природа на човека: вечната страст и вечната склонност към престъпления.