Анри любезно се осведоми:
— В Париж ли ще нощувате?
Не, не! Довечера щели да се приберат в Хавър с експреса от шест и половина. Свободен ден — глупости! Извикат те, наругаят те едно хубаво и хайде обратно!
Двамата чиновници се спогледаха, клатейки глави. Но стана невъзможно да продължат разговора — някакво пиано задрънка като побесняло. Сигурно двете сестри блъскаха заедно клавишите, смееха се все по-шумно и дразнеха птичките. Младият мъж, също развеселен, се сбогува и се прибра в апартамента; помощник-началникът остана за миг сам, вперил очи в балкона, откъдето долиташе веселата младежка врява. После отклони поглед и съзря локомотива — вече беше със затворени клапи и стрелочникът го направляваше към влака за Кан. Последните белоснежни кълбета пара се губеха сред гъстия черен пушек, който замъгляваше небето. Той също се прибра в стаята.
Часовникът с кукувичка показваше три и двадесет и Рубо съвсем се раздразни. Какво прави Севрин, та се бави така? Като се завре в някой магазин, се самозабравя. За да залъже глада, който стържеше стомаха му, реши да нареди масата. Чувствуваше се като у дома си в широката стая с два прозореца, която бе едновременно спалня, трапезария и кухня и бе подредена с мебели от орехово дърво, легло с червена памучна завивка, бюфет с поставка за мокрите съдове, кръгла маса и голям нормандски гардероб. Той извади от бюфета салфетки, чинни, вилици, ножове, две чаши. Всичко блестеше от чистота, приятно му бе да домакинствува така, сякаш на игра, бялата покривка го радваше, той обичаше жена си и весело си представяше как звънко ще се разсмее тя още от прага. Сложи пастета в чиния, нареди шишето бяло вино до него, но изведнъж се сепна и се заоглежда. После измъкна от джобовете си два забравени пакета — кутия сардели и парче грюер.
Стана три и половина. Рубо закрачи напред-назад, като надаваше ухо към стълбището при най-малкия шум. Нямаше какво друго да прави, освен да чака; спря се пред огледалото да се види. Не беше остарял, яркорижите му къдрави коси не се прошарваха, въпреки че гонеше четиридесетака. Златисточервеникавата му брада бе все тъй гъста. Макар и среден на ръст, бе извънредно жилав, доста самодоволен и одобряваше простоватото си, кръгло, червендалесто лице с ниско чело, дебелия врат, живите си, големи и лъскави очи. Веждите му бяха сключени, между тях се врязваше отвесна бръчка, типична за ревнивите мъже. Беше взел жена, по-млада от него с петнадесет години, и честичко хвърляше око към огледалата, за да не си изгуби самочувствието.
Чуха се стъпки и Рубо изтича да отвори вратата. Беше някаква продавачка на вестници, която живееше в съседство и се връщаше от гарата. Той затвори и се загледа в една облепена с миди кутия на бюфета. Спомняше си тая кутия, Севрин я беше подарила на своята дойка, старата Виктоар. Тази дребна вещ сякаш разгърна пред очите му цялата история на неговия брак. Скоро щяха да станат три години оттогава. Беше се родил на юг, в Пласан, баща му бе каруцар; излезе от казармата с нашивки на фелдфебел, дълго време изкара като диспечер на гарата в Мант, после стана главен диспечер на гарата в Барантен; тъкмо там се бе запознал с любимата си съпруга — когато тя идваше от Доенвил, за да се качи на влака заедно с госпожица Берт, дъщерята на председателя на тамошния съд Гранморен. Севрин Обри беше най-малката дъщеря на един градинар, умрял на служба при семейство Гранморен. Но председателят, неин кръстник и настойник, се отнасяше с нея като с приятелка ма дъщеря си, беше ги изпратил заедно в пансиона в Руан и така я бе разглезил, пък и самата тя притежаваше такава вродена изтънченост, че Рубо дълго време я бе желал отдалеч, бе копнял за нея, както недодяланият работник копнее за някоя изящна и безценна в представите му дрънкулка. Тя бе неговата единствена любов. Бе готов да се ожени за нея дори да не му дадяха пукната пара, само заради щастието да я притежава, а когато най-сетне събра смелост, действителността надхвърли и най-разюзданите му мечти: освен Севрин и зестрата й от десет хиляди франка пенсиониралият се вече председател, член от управата на Западната железопътна компания, го дари със своето покровителство. Още на другия ден след сватбата го назначиха помощник началник-гара в Хавър. Всъщност той и без това имаше добра служебна характеристика, беше изпълнявал задълженията си съвестно, точно и почтено, бе ограничен, но честен — все прекрасни качества, които обясняваха защо молбата му бе удовлетворена незабавно и защо бе израснал тъй бързо. Предпочиташе да вярва, че дължи всичко на жена си. Просто я обожаваше.