— Какво стърчиш такъв? — рече тя. — Сядай!
Той отново се поколеба. Но краката му внезапно отмаляха; победен от жаждата за любов, се отпусна до нея върху купчинката въжета. Вече не продумваше, гърлото му бе пресъхнало. Сега тя, гордата и мълчаливата, бъбреше непрестанно, развеселена, сякаш се опитваше да се замае с приказки:
— Трябва да знаеш, че мама сбърка най-много, дето се омъжи за Мизар. Няма да свърши добре… На мен ми е все тая, човек се оправя сам, нали тъй? Пък и мама ме праща да си лягам, щом се опитам да се намеся… Значи, тя да си решава! Аз живея навън. Мисля си разни работи, какво ще бъде по-късно… А! Знаеш ли, тази сутрин те видях как мина с локомотива — бях седнала ей там, в ония храсти. Ама ти никога не поглеждаш… И на теб ще ти кажа за какви работи си мисля, но не сега, по-късно, когато станем съвсем добри приятели.
Тя беше изпуснала ножиците, а той, все тъй, без да продума, стискаше ръцете й. Тя не ги отдръпна, изпълнена с възторг. Ала когато Жак притисна към тях парещите си устни, трепна като подплашена девица. При първото докосване на мъжа войнствената й, неудържима и борбена природа се събуди.
— Не, не! Остави ме, не искам… Мирувай, нали си говорим… Всички мъже все за това мислят. Ох, само да ти кажа какво ми разправи Луизет оня ден, когато умря при Кабюш… Всъщност аз знаех някои работници за председателя, бях виждала разни мръсни неща, когато идваше тук с някое момиче… Има едно, дето никой не го подозира, той даже успя да го омъжи…
Жак не я слушаше, не я чуваше. Беше я сграбчил грубо, впи устни в нейните. Тя извика, по-скоро изстена — дълбоко, нежно, цялата й дълго таена обич избликна. Но все още се бореше, опитваше да се изкопчи в инстинктивен порив за самоотбрана. Желаеше го, но не го оставяше да я покори, макар да копнееше за това. Безмълвно притиснати един до друг, те задъхано се боричкаха, мъчеха се да се съборят взаимно. За миг тя като че ли надделя и сигурно щеше да го надвие, но той вилнееше, хвана я за гърлото. Разкъса роклята й, млечнобелите й гърди изскочиха в сивкавия полумрак — набъбнали, стегнати от битката. Тя се просна по гръб победена, предаде се.
И тогава, вместо да я обладае, той се спря и я загледа, дишайки тежко. Завладян от бяс, от внезапна жестокост, затърси с очи наоколо оръжие, камък, нещо, с което да я убие. Погледът му попадна върху ножицата, която лъщеше сред нарязаните въжета; скочи, грабна я и вече се канеше да я забие в разголената плът, между белите гърди с разцъфнали розови пъпки. Ала хладна вълна го отрезви, хвърли ножицата и побягна като обезумял; а тя лежеше със затворени очи и си мислеше, че се е отдръпнал от нея, понеже му се бе съпротивлявала.
Жак тичаше в мрачната нощ. Втурна се по една стръмна пътека, спусна се в някакво долче. Под краката му се търкаляха камъни, шмугна се наляво между храстите, сви вдясно и се озова на някакво пусто плато. Рязко се смъкна надолу и се блъсна в преградата покрай железопътната линия: един влак се приближаваше с грохот, бълвайки огън; отначало не можеше да проумее какво става, стресна се. А, да! Всички тия хора пътуват, потокът се излива, а той тук бере душа! Затича отново, изкачваше се, слизаше. Сега непрестанно се озоваваше край релсите — ту вдълбани в бездънни изкопи, ту опънати върху насипи, които се надигаха високо, сякаш за да преградят небето. Този пустинен край, осеян с възвишения, беше като безкраен лабиринт, сред който той блуждаеше обезумял, обкръжен от унили и безплодни земи. Кой знае колко минути вече обикаляше склоновете, когато съзря напреде си кръглия черен отвор, зиналата паст на тунела. Един влак хлътна вътре с вой и писък и след като земята го погълна, всичко наоколо продължи да тътне там, отдето бе минал.
Краката на Жак се подкосиха, той се просна по корем досами линията, зарови лице в тревата и избухна в неудържими ридания. Господи! Нима отново го бе завладяла тая ужасна болест, от която смяташе, че се е излекувал? Ето че бе пожелал да убие момичето! Да убие, да убие жена — тоя припев звънеше в ушите му, идеше от недрата на буйната му младост с растящата, подлудяваща треска на желанието. Както другите с навлизането в пубертета копнееха да обладаят жена, така той неистово мечтаеше да убие някоя. Нямаше какво да се залъгва, бе грабнал ножицата, за да я забие в тялото й — още щом бе зърнал плътта й, топлата, бяла гръд. И не защото му се съпротивляваше, не, а заради удоволствието — защото изгаряше от желание, толкова силно желание, че ако не се бе вкопчил в тревата, би се завтекъл обратно да я заколи. Да заколи нея — Флор, след като бе израснала пред очите му, след като бе усетил колко силно го обича тази малка дивачка! Сгърчените му пръсти се забиха в земята, ридания се изтръгнаха от гърдите му, изстена, обзет от страшно отчаяние.