Жак направи усилие и стана. Защо се излежаваше върху тревата в тая топла и мъглива зимна нощ? Цялата местност наоколо тънеше в мрак, само от небето струеше слабата светлина на месеца, стаен зад прозрачната мъгла, ширнала се като огромен купол от матово стъкло; скритият в непрогледна чернилка простор дремеше, застинал в мъртвешко вцепенение. Стига вече! Сигурно наближаваше девет, най-добре да се прибере и да си легне. Все още зашеметен, той си представи как се завръща в дома на Мизар, как се качва по стълбата на тавана и се хвърля върху сламата до стаята на Флор, от която щяха да го делят само няколко дъски. Тя щеше да бъде там, щеше да я чува как диша, знаеше, че вратата й ще остане отворена и би могъл да се вмъкне при нея. Отново го поби оная мъчителна тръпка, представи си разголената девойка с отпуснато, затоплено от съня тяло и се хвърли пак на земята, разтърсен от неудържимо ридание. Беше пожелал да я убие, да я убие, господи! Задушаваше се, изнемогваше при мисълта, че ако се прибере, ще я убие по-късно в собственото й легло. Дори да не разполага с оръжие, дори да притисне главата си с ръце, за да се възпре, усещаше как самецът в него ще надвие волята му, ще блъсне вратата и ще удуши девойката, покорен на разбесувалия се инстинкт за унищожение, на необходимостта да отмъсти за някогашното оскърбление. Не, не! По-добре цяла нощ да скита навън, отколкото да се върне там! Изправи се с един скок и побягна отново.
И пак близо половин час тича сред забулената в тъма местност, като че по петите му идеше, изскочила от своето леговище, глутницата на всички първични страхове. Изкачваше се по склонове, спускаше се в стръмни клисури. Прекоси един след друг два потока, измокри се почти до кръста. Изпречилият се по пътя му храст го вбеси. Едничката му мисъл бе да бяга, да избяга далеч, колкото е възможно по-далеч от онова нещо, от звяра, който вилнееше вътре в него. Ала звярът надделяваше, той препускаше с не по-малък устрем. Вече повече от половин година смяташе, че се е отървал от него, че ще заживее като другите; сега отново трябваше да се преборва, за да не се нахвърли върху първата срещната жена. Все пак дълбоката тишина, пълното усамотение малко го поукротиха, замечта за безсловесен, пустиннически живот, подобен на тая безплодна земя — да крачи все тъй и да не среща жива душа. Явно се бе въртял в кръг, без да усети, защото отново се озова при линията, след като описа широка дъга по обраслите с храсталак стръмнини над тунела. Дръпна се назад, ядосан и разтревожен, да не би да се натъкне на хора. Промъкна се зад някакво хълмче, изгуби се и излезе пак срещу сградата на железопътната линия, точно при изхода на тунела, до полянката, където преди малко се бе обливал в сълзи. Стоеше тъй, покрусен, сепна го глухият, нарастващ всеки миг грохот на влак, който тътнеше сякаш изпод земята. Беше експресът за Хавър, потеглил от Париж в шест и половина, който минаваше оттук в девет и двадесет и пет: през два дена той самият караше тъкмо тоя влак.