Като излезе от жилището си над чакалните, Рубо видя госпожа Льобльо, съпругата на касиера, застанала неподвижно насред централния коридор, свързващ квартирата на служителите. Вече седмици наред тази дама будуваше, за да издебне деловодителката госпожица Гишон, тъй като я подозираше, че върти любов с началник-гарата господин Дабади. Всъщност така и не й се удаде да установи нещо — никаква следа, никакъв звук. И тази сутрин се бе прибрала набързо с празни ръце — изненада я само, че през трите секунди, в които Рубо бе оставил вратата си открехната, преди да я затвори, успя да мерне в трапезарията хубавата му жена Севрин, застанала права, облечена, сресана и обута за излизане, след като обикновено се въргаляше в леглото до девет. Затова госпожа Льобльо събуди мъжа си и му съобщи този невероятен факт. Миналата вечер не си легнаха, а изчакаха пристигането на парижкия експрес от единадесет и пет, толкова жадуваха да разберат как е приключила историята с околийския. Поведението на семейство Рубо обаче не им подсказа нищо, израженията на лицата им бяха най-обикновени; напразно напрягаха слух до полунощ: от жилището на съседите не се разнесе никакъв шум, сигурно веднага бяха заспали дълбоко. Пътуването им по всяка вероятност не бе завършило добре, иначе Севрин едва ли би станала толкова рано. Касиерът попита как е изглеждала и жена му се опита да я опише: някак вцепенена, много бледа с големите си светлосини очи под тъмната коса; не помръдвала, била като занесена. Нищо де, през деня щяха да разберат.
Долу Рубо видя своя колега Мулен, който бе дежурил през нощта. Зае се с работата си, а Мулен се задържа няколко минути, заприказва го, осведоми го за разни дреболии, станали през отсъствието му: хванали някакви скитници, които се опитвали да проникнат в багажното помещение; трима работници получили мъмрене за лоша дисциплина; една ос за скачване се счупила, като композирали влака за Монтивилие. Рубо слушаше мълчаливо, с безизразно лице; беше само малко блед, навярно поради умората, която личеше и по подпухналите му очи. Неговият колега вече бе свършил разказа си, а той сякаш очакваше да чуе и за други събития. Но това бе всичко и Рубо наведе глава, загледа се в земята.
Крачейки по перона, двамата мъже бяха стигнали до края на навеса, вдясно от тях бе халето, където стояха сменните вагони, които пристигаха единия ден, за да бъдат включени в някоя композиция на другия. Рубо вдигна очи и се загледа в един вагон първа класа, в който бе купе номер двеста деветдесет и три, мъждиво осветено от газен фенер — и изведнъж събеседникът му възкликна:
— А! Щях да забравя…
Бледото лице на Рубо доби цвят, той неволно се размърда.
— Щях да забравя — повтори Мулен. — Тоя вагон не бива да заминава, не го скачайте с експреса в шест и четирийсет.
Помълчаха, после Рубо запита с най-естествен глас:
— Че защо?
— Има запазено купе за вечерния експрес. И без това не знаем дали ще пратят вагон, по-добре да задържим този.
Втренчен в него, Рубо отвърна:
— Вярно.
Но явно го занимаваше нещо друго; внезапно се разгорещи:
— Отвратително! Погледнете как чистят тия нехранимайковци! Вагонът изглежда тъй, сякаш никой не е бърсал праха от една седмица.
— Ами то, дойде ли влак след единайсет — заяви Мулен, — никой не си дава труд поне да го забърше… Пак добре, ако надникнат вътре. Оная вечер пропуснали някакъв пътник, който заспал на мястото си, и човекът се събуди чак сутринта.
После сдържа прозявката си и каза, че отива да си легне. Вече се канеше да тръгва, но любопитството му го задържа:
— А какво стана разправията с околийския, оправихте се, нали?
— Да, да, добре мина, доволен съм.
— Е, чудесно… И запомнете да не пускате номер двеста деветдесет и три.
Рубо остана сам на перона и се запъти обратно към чакащия за Монтивилие влак. Вратите на чакалните се разтвориха, появиха се пътници, сравнително малко — няколко ловци с кучетата си, търговци, решили да изведат семействата си в неделя. Но щом потеглеше тази първа за деня композиция, без да губи време, трябваше да уреди скачването на пътническия влак от пет и четиридесет и пет, заминаващ за Руан и Париж. В тоя ранен час персоналът бе в намален състав и работата на помощник началник-гарата се усложняваше от всевъзможни проблеми. След като проследи извършването на маневрите, изкарването на вагоните от халето и изтеглянето им под навеса от работниците, наложи се да изтича до касата и до отдела за регистриране на багажа. Няколко войници се скараха с един железничар, наложи се да се намеси. С подути от безсъние очи, той снова половин час сред пронизващите течения, които подвяваха отвсякъде, сред зъзнещите хора, сред цялата тая неприятна атмосфера, създадена от блъсканицата в полумрака, без да може да се спре и да помисли за каквото и да било. След потеглянето на пътническия гарата се поопразни и той забърза към поста на стрелочника да се увери дали всичко е наред там, защото от Париж пристигаше със закъснение друг бърз влак. Върна се да наблюдава слизането на потока от пътници, които предадоха билетите си и се настаниха в колите на различните хотели — по онова време колите чакаха под самия навес, от релсите ги делеше само една ограда. Едва тогава си пое дъх сред опустялата и притихнала отново гара.