Вече бе шест часът. Рубо се отдалечи с бавна походка от покрития перон; когато просторът се ширна пред него, вдигна глава и си пое дълбоко въздух, като видя, че вече съмва. Вятърът бе отнесъл мъглите, ясната утрин обещаваше хубав ден. Видя на север енгувилския бряг, който се открояваше чак до дърветата на гробището като морава линия върху просветлелия небосвод; после се обърна на югозапад и съзря над морето последните бели облаци, които бавно плуваха скупчени, подобни на ескадра леки кораби; на изток цялото необхватно устие на Сена бе озарено от предстоящия изгрев на слънцето. Рубо машинално сне обшитата със сребърен галон фуражка, като че ли искаше прохладният, чист въздух да освежи челото му. Обичайната гледка, многобройните, наредени върху равното постройки на гарата: приемателната станция отляво, локомотивното депо, станцията за заминаващи влакове отдясно, самият град сякаш го успокояваха, връщаха го отново към мирното, неизменно трудово ежедневие. Оттатък зида на улица Шарл Лафит пушеха фабрични комини, виждаха се огромните купчини въглища в складовете покрай Вобанския док. От останалите докове вече се чуваше глъчка. Товарните влакове свиреха, вятърът носеше живителния мирис на морската вода и той се сети, че днес ще има празненство, щяха да пуснат на вода парахода и сигурно ще е страшна блъсканица.
Когато се върна под навеса, работниците бяха започнали да композират експреса от шест и четиридесет; стори му се, че изкарват номер двеста деветдесет и три — успокоението, настъпило от прохладната утрин, се разпръсна и се смени с внезапен гневен изблик:
— Да ви вземат дяволите! Тоя вагон не! Няма да го пипате! Той е за довечера.
Началникът на групата му обясни, че преместват вагона, за да изкарат другия, който е зад него, но той не чуваше нищо, бе оглушал от неудържимия си, непонятен гняв.
— Некадърници такива, казвам ви да не го пипате!
Като схвана най-сетне за какво става дума, ядът му се прехвърли върху неудобната гара, в която не можеш да обърнеш като хората един вагон. Наистина гарата бе една от първите, построени по тази линия, не отговаряше на размерите на Хавър, беше жалка, със старомодно построени халета, с навес от дъски и ламарина, с тесни прозорци, сградите й бяха прости, мрачни, с напукана мазилка.
— Срамота е, не разбирам защо Компанията не вземе да срути тая съборетина.
Работниците го гледаха, учудени от несдържаните му приказки — обикновено бе толкова стегнат и дисциплиниран. Рубо се осъзна, овладя се. Продължи да следи маневрите безмълвен, сви се. Злобна бръчка прорязваше ниското му чело, кръглото му червендалесто лице е рижа брада доби напрегнато и заинатено изражение.
От тоя миг напълно си възвърна хладнокръвието. Зае се енергично с експреса, нито една подробност не му убягна. Стори му се, че някои вагони не бяха свързани добре, и настоя да затегнат винтовете пред очите му. Една позната на жена му помоли да я настани с двете й дъщери в дамско купе. Преди да даде сигнал за тръгването на влака, още веднъж провери дали всичко е наред; после, докато се отдалечаваше, го загледа с орловия поглед на човек, чиято минутна разсеяност може да коства живота на десетки хора. Впрочем наложи се незабавно да прекоси линията, за да пресрещне пристигащия от Руан влак. В него пътуваше един пощенски чиновник, с когото всеки ден обсъждаха последните новини. Това бе кратък отдих през нелеките му утрини — около четвърт час можеше да се поотпусне, тъй като нямаше неотложни задължения. И през тоя ден, както обикновено, си сви цигара, разприказва се весело. Беше просветнало съвсем, угасиха газените фенери под навеса. Остъкляването му бе тъй мизерно, че полумракът още не се бе разпръснал; но там, където се виждаше къс открито небе, като пожар трептяха първите слънчеви лъчи; целият простор се оцветяваше в розово, всеки предмет се открояваше ярко в чистия въздух на прекрасната зимна утрин.