— Ами с жена ми видяхте ли се? — попита той отново, широко ухилен.
— Е, как, видяхме я, разбира се — отвърна помощник-началникът. — Дори обядвахме във вашата стая… Да знаете, Пекьо, добра жена имате. Лошо правите, като й изневерявате.
Пекьо се развесели още повече.
— Че какво пък! Нали тя самата иска да се забавлявам!
Това беше самата истина. Виктоар бе по-възрастна от него с две години, бе затлъстяла и едва се движеше, затова пускаше в джобовете му по някоя пара, та да може той да си прави удоволствието вън от къщи. Никога не бе страдала особено от изневерите му и от вечното киснене по разни вертепи, което бе негова втора природа; сега животът му бе напълно подреден — разполагаше с по една жена в двата края на линията, със собствената си жена, когато оставаше да преспи в Париж, и с още една в Хавър, когато му се случеше да заседне там между два курса. Виктоар, която беше пестелива и живееше съвсем скромно, знаеше всичко, отнасяше се към него майчински и твърдеше, че не желае той да си има разправии с оная, „другата“. Всеки път, когато заминаваше, тя проверяваше дали бельото му е чисто, нямаше да й бъде приятно, ако другата мърмори срещу нея, че не се грижи за техния общ мъж.
— И тъй да е — рече Рубо, — не е хубаво. Моята жена се е наканила да ви се кара, нали знаете, че обожава дойката си.
Млъкна, като видя, че от халето, до което бяха застанали, излезе висока кльощава жена, Филомен Сованя, сестрата на началника на депото, допълнителната съпруга, която Пекьо си имаше в Хавър от една година насам. Сигурно двамата си бяха гукали под навеса, когато той бе излязъл и бе повикал помощник-началника. Тя все още изглеждаше млада въпреки тридесет и двете си години — едра, ъгловата, с плоска гръд, сладострастна до самозабрава, с издължено лице и пламтящи очи, подобна на дръглива, цвилеща кобила. Одумваха я, че пие. Всички мъже от гарата я бяха прекарали в къщичката до депото, където живееше брат й и която тя поддържайте твърде зле. Въпросният брат, стиснат, упорит и строго спазващ дисциплината човек, много ценен от началството, бе имал големи неприятности заради нея, дори го бяха заплашили с уволнение; и макар да я търпяха тук само заради него, той се инатеше и не я пъдеше единствено защото тачеше роднинските връзки; това не му пречеше да я пребива от бой, когато се случваше да я завари с мъж, и то така, че тя оставаше да лежи полумъртва на пода. Срещата й с Пекьо бе и за двамата същинско откровение: тя се отпусна най-сетне задоволена в обятията на този весел дългуч; за него пък бе щастие да се има с една тъй слаба жена, идваше му като разнообразие след неговата дебелана и току повтаряше на шега, че вече няма защо да се оглежда другаде. Само Севрин, която се чувствуваше задължена на Виктоар, си развали отношенията с Филомен, отбягваше я, вярна на гордата си природа, и не я поздравяваше.
— Е, засега довиждане, Пекьо — каза нагло Филомен. — Аз си отивам, нали господин Рубо ще ти чете конско по внушение на жена си.
Пекьо отново се разсмя добродушно.
— Стой си, той се шегува.
— Не, не! Трябва да отида да занеса две пресни яйца от моите кокошки на госпожа Льобльо, обещала съм й.
Нарочно подметна това име, знаеше за тайното съперничество между жената на касиера и жената на помощник-началника и се преструваше, че се разбира отлично с едната, за да ядосва другата. Все пак се задържа, от веднъж доби заинтересуван вид, като чу огняря да пита как се е развила разправията с околийския.
— Значи, уредило се е, доволен сте, нали, господин Рубо?
— Много съм доволен.
Пекьо премигна хитро.
— Е, то няма какво да се тревожите, като си имате такава голяма връзка… Тъй ами, разбирате за кого говоря. Жена ми също му дължи много.
Помощник-началникът пресече това подмятане за председателя Гранморен, като повтори рязко въпроса си:
— Чак довечера ли ще тръгнете?
— Да, дотогава ще оправят Лизон, сега монтират лоста… Чакам да се върне машинистът, той го удари на живот. Нали го знаете, Жак Лантие. От вашия край е.
За миг Рубо не съобрази какво да отговори, стоеше като отнесен, без да може да се съсредоточи. После се сепна и каза:
— А? Жак Лантие машиниста… знам го, разбира се. Е, само така — здрасти, довиждане. В службата се запознахме, той е по-млад от мен, никога не сме се виждали в Пласан… Миналата есен направи малка услуга на жена ми, обади се на едни нейни братовчедки в Диеп… Разправят, че бил способно момче.
Говореше наслуки, заливаше се в приказки. После внезапно си тръгна.
— Довиждане, Пекьо… Трябва да хвърля едно око там.
Едва тогава Филомен се отдалечи, поклащайки се като кобила; Пекьо остана на мястото си, с ръце в джобовете, подсмихваше се от удоволствие, че е прекарал такава мързелива утрин — учуди се обаче как тъй помощник-началникът само обиколи халето и веднага се върна обратно. Май много набързо си свърши работата — хвърли едно око, и толкова. Какво ли му е хрумнало да проверява?