Выбрать главу

Рубо изгуби търпение, след като отвори сарделата. Бяха се разбрали за три часа. Къде ли е отишла? Оставаше само да почне да му разправя, че през целия ден е купувала чифт обувки и шест ризи. Мина отново пред огледалото, видя смръщените си вежди, неприветливата отвесна бръчка, прорязваща челото му. В Хавър и през ум не му минаваше да я подозира. В Париж въображението му рисуваше всевъзможни опасности, уловки и грехове. Кръвта нахлу в главата му, той стисна яките си юмруци на бивш работник, сякаш се връщаше назад в ония времена, когато бе бутал вагони. Чувствуваше, че става отново безмозъчен грубиян, несъзнаващ силата си, че би могъл да я смаже в пристъп на сляпа ярост.

Севрин отвори вратата и застана на прага — прелестна, усмихната.

— Ето ме… Ама ти сигурно вече беше решил, че съм се загубила, а?

Двадесет и пет годишна, тя бе разцъфтяла напълно — сравнително висока, изящна и гъвкава, закръглена, макар и с дребен кокал. На пръв поглед не беше хубава, имаше продълговато лице, пълни устни и великолепни зъби. Но ако човек се взреше в нея, запленяваше със своя чар, със странните си, огромни сини очи, блеснали под гъстата черна коса.

И понеже мъжът й не отговаряше, а продължаваше да я наблюдава с добре познатото й мрачно и неуверено изражение, добави:

— Така съм тичала!… Можеш ли да си представиш, въобще нямаше омнибус. И понеже не исках да давам пари за кола, тичах… Виж как съм се сгорещила.

— Я стига — каза той грубо, — не ме убеждавай, че си била на пазар.

Но тя веднага увисна на врата му като глезено дете и затвори устата му с хубавата си пухкава ръчичка:

— Мълчи, мълчи, лошо момче!… Знаеш, че те обичам.

Изглеждаше тъй искрена, стори му се тъй неподправено невинна и честна, че я сграбчи в прегръдките си. Всичките му подозрения свършваха по тоя начин. Тя се отпусна, обичаше да я галят. Той я обсипваше с целувки, които я оставяха безучастна; тъкмо това събуждаше някакво смътно безпокойство у него — държеше се като голямо безразлично дете, като дъщеря, не като любеща жена.

— Значи, си обрала целия пазар.

— И още как! Сега ще ти разправя… Ама хайде първо да хапнем. Да знаеш колко съм гладна!… А! Чакай, имам нещичко за теб. Кажи: „Дай си ми подаръчето!“

Смееше се, доближила лицето си до неговото. Беше пъхнала ръка в джоба си и стискаше нещо, без да го показва.

— Бързо кажи: „Дай си ми подаръчето!“

Той също се разсмя, доби напълно добродушен вид. Най-сетне се реши:

— Дай си ми подаръчето!

Беше му купила нож вместо оня, който бе затурил някъде от две седмици и не можеше да го прежали. Той нададе възторжени възклицания — наистина хареса красивия, нов и лъскав нож с дръжка от слонова кост. Щял веднага да опита колко е остър. Тя беше щастлива, че го е зарадвала; на шега го накара да й даде едно су — да не би подареният нож да среже връзката помежду им.

— Хайде на яденето, хайде на яденето — занарежда тя. — Не, не, не затваряй още! Толкова ми е топло!

Дойде при него, облегна се на рамото му и няколко секунди гледа през прозореца обширната гара. В тоя миг пушеците се бяха разпръснали и медночервеният диск на слънцето потъваше в мъглата зад сградите по улица Рим. Долу един маневрен локомотив дърпаше композирания вече влак за Мант, който трябваше да потегли в четири и пет. Докара композицията на перона, под навеса, после го откачиха. Дълбоко в халето на Околовръстния път се чуваше трясък на буфери — явно прикачваха допълнителни вагони. Насред мрежата от релси стърчеше неподвижно тежък пътнически локомотив, сякаш уморен и задъхан, изпускайки тънка струя пара от една-единствена клапа, а отгоре надничаха цели в сажди машинистът и огнярят. Чакаха да им дадат път, за да се приберат в депото в Батиньол. Един червен сигнал изщрака и угасна. Локомотивът потегли.

— Ама че са весели момичетата на Доверн! — каза Рубо, като се дръпна от прозореца. — Чуваш ли ги как блъскат по пианото?… Одеве се видях с Анри, изпрати ти много поздрави.

— На масата, на масата! — викна Севрин.

Нахвърли се лакомо на сарделите. Цяла вечност бе минала, откакто бяха закусили в Мант! Париж винаги я опияняваше. Тя тръпнеше от щастие, защото е търчала къде ли не, защото е пазарувала. Всяка пролет изхарчваше наведнъж зимните си спестявания, предпочиташе да накупи всичко с едно идване, за да не прахосва пари за път. Без да престава да лапа, дърдореше безспир. Накрая се изчерви и смутено призна цялата сума, която бе дала — повече от триста франка.

— Дявол да го вземе! — възкликна смаяният Рубо. — Не е ли множко като за съпруга на помощник-началник!… Нали уж щеше да купиш само шест ризи и чифт обувки?