Думите му предизвикаха огромно вълнение, всички го наобиколиха. Самият той изтръпна удивен, потресен от изреченото. Защо се бе разбъбрил, след като си бе обещал твърдо да мълчи? Имаше толкова разумни основания да не се издава! А сега, загледан в тази жена, неволно се беше обадил. Тя изведнъж бе дръпнала кърпичката от лицето си и облените й в сълзи очи се разшириха, когато се втренчи в него.
Инспекторът веднага дотича.
— Как? Какво Сте видели?
И под изцъкления поглед на Севрин Жак разказа онова, което бе видял: осветеното купе, профучало о пълна пара в нощта, неразличимите лица на двамата мъже — единият повален, другият с нож в ръката. Застанал до жена си, Рубо слушаше, впил в него смръщените си будни очи.
— Значи, вие сте в състояние да разпознаете убиеца? — попита инспекторът.
— О, едва ли! Не мисля.
— С палто ли беше или с работна дреха?
— Не мога да кажа нищо определено. Помислете само, влакът сигурно се движеше с осемдесет километра в час!
Севрин не се сдържа и се спогледа с Рубо, който събра сили и каза:
— Наистина човек трябва да има много остри очи.
— Няма значение — заключи господин Кош, — това е важно показание. Съдия-следователят ще ви помогне да си припомните… Господин Лантие, господин Рубо, дайте ми точните си имена, за да ги впиша в доклада.
Всичко бе свършило, групата зяпачи постепенно се разпръсна и работата на гарата поде отново своя ход. На Рубо му се наложи незабавно да се погрижи за пътническия влак от десет без десет, в който вече се качваха пътници. Ръкува се с Жак по-сърдечно от друг път; Жак остана сам със Севрин, пред тях вървяха и си шепнеха госпожа Льобльо, Пекьо и Филомен, а той реши, че е редно да изпрати младата жена до служебния вход под навеса — не й каза нищо, но не можеше да се откъсне от нея, сякаш помежду им бе възникнало някакво ново притегляне. Яркото слънце, ведрата дневна светлина бяха прогонили утринните мъгли и се бе открил блестящият син свод на небето; заедно с прилива откъм морето бе задухал вятър, който носеше солени пръски. Когато Жак се раздели с нея, отново срещна огромните й нежни очи, чийто уплашен и умолителен поглед го бе развълнувал тъй дълбоко.
Чу се свирка. Рубо беше дал на влака сигнал за тръгване. Локомотивът също изсвири протяжно и композицията от десет без десет потегли, набра скорост и се изгуби в далечината сред златистия, огрян от слънцето прашец.
IV
През този ден към средата на март съдия-следователят господин Дьонизе отново повика в своя кабинет в Руанската съдебна палата някои важни свидетели по делото Гранморен.
От три седмици около това дело се вдигаше страхотен шум. То бе разтърсило Руан, бе предизвикало любопитството в Париж и вестниците от опозицията, които водеха безмилостна борба срещу имперската власт, го използуваха като оръжие. Приближаването на всеобщите избори, които бяха в центъра на политическия живот, разпалваха още повече битката. В Камарата на депутатите се бяха провели бурни заседания: станаха ожесточени разисквания относно правомерността на пълномощията, получени от двама депутати, тясно свързани със самия император; появиха се също така нападки срещу стопанското ръководство на префекта в департамента Сена, настояваха да бъде избран общински съвет. Делото Гранморен представляваше отлична възможност за по-голямо раздвижване, пускаха се всевъзможни слухове, всяка сутрин вестниците подхвърляха нови и нови хипотези, една от друга по-обидни за правителството. От една страна, намекваха, че убитият, който имаше връзки в Тюйлери и беше бивш съдебен служител, командор на Почетния легион, притежавал милиони и се отдавал на най-отвратителни пороци; от друга, понеже разследването бе стигнало до задънена улица, вече упрекваха полицията и магистратурата, че проявяват небрежност, плъзнаха вицове за прословутия неизвестен престъпник. Понеже в тези нападки имаше твърде много истина, те ставаха още по-непоносими.
Така че господин Дьонизе си даваше ясна сметка за огромната отговорност, която носеше. И той самият бе пряко заинтересуван, защото беше амбициозен и с нетърпение очакваше някое такова важно дело, за да прояви изключителната проницателност и енергия, на които се смяташе способен. Произхождаше от семейство на богат нормандски скотовъдец, беше завършил право в Кан и бе започнал да работи доста късно в съдебното ведомство, а това, че произхождаше от село и баща му се бе разорил, попречи за издигането му. Десет години работи като заместник-прокурор в Берне, Диеп и Хавър, докато стана имперски прокурор в Пон Одмер. После го изпратиха заместник-прокурор в Руан, а от година и половина насам, вече петдесетгодишен, беше съдия-следовател. Не разполагаше с достатъчно средства, страдаше, защото жалкото възнаграждение не можеше да задоволи нуждите му, и живееше в постоянната зависимост на зле платените съдебни чиновници, която само нищожествата търпят и която кара умния човек да чезне от мъка, че няма как да се продаде. Беше извънредно интелигентен, схватлив, дори почтен — обичаше занаята си, опияняваше се от своята всесилност, която му даваше правото да властвува от съдийското кресло над свободата на другите. Единствено собствените му интереси можеха да удържат страстната му природа — той така ужасно копнееше да получи орден и назначение в Париж, че след като през първия ден на разследването се оставя да го подведе любовта към истината, сега напредваше извънредно внимателно и от всички страни му се привиждаха пукнатини, отдето бъдещето му можеше да се провали вдън земя.