Трябва да отбележим, че господин Дьонизе знаеше какво може да му се случи, защото още щом пое делото, един негов приятел го посъветва да се разходи до Париж и да се отбие в Министерството на правосъдието. Там той проведе дълъг разговор с главния секретар господин Ками-Ламот — твърде важна личност, — който разполагаше с неограничена власт над персонала, отговаряше за назначенията и поддържаше постоянна връзка с Тюйлери. Той бе хубав мъж, започнал кариерата си също от заместник-прокурор, но бе успял благодарение на връзките и на съпругата си да се издигне до депутат и старши командор на Почетния легион. Естествено делото бе попаднало в неговите ръце, защото имперският прокурор от Руан се обезпокои от тая мътна история, в която жертвата бе бивш съдебен служител, и за всеки случай уведоми министъра, който на свой ред прехвърли топката на главния секретар. Тук пък изникна едно съвпадение: господин Ками-Ламот бе учил някога с председателя Гранморен, беше само с няколко години по-млад и бе продължил да поддържа с него толкова тесни приятелски връзки, че го познаваше отлично, включително и откъм лошите му страни. Затова споменеше ли за ужасната гибел на своя приятел, проявяваше голямо огорчение и бе подчертал пред господин Дьонизе силното си желание да залови виновника. Но не скри, че в Тюйлери се дразнят от прекомерния шум, вдигнат около този случай, и си позволи да му препоръча да действува крайно внимателно. С други думи, съдията разбра, че ще бъде по-разумно да не бърза и да не предприема нищо без одобрението на висшестоящите. Той дори се завърна в Руан о убеждението, че от своя страна главният секретар е натоварил отделно с разследването и свои агенти. Искаха да узнаят истината, за да я скрият, ако се наложи.
Но времето си минаваше и колкото и да се мъчеше да бъде търпелив, господин Дьонизе се дразнеше от шегичките на пресата. Освен това полицейската му природа се обаждаше, докато душеше настървено като породисто куче. Изпитваше неудържима нужда да открие вярната следа, да вкуси от славното удоволствие, че е проявил най-добър усет, пък ако ще да му заповядат после да зареже всичко. И в очакване да получи от министерството писмо, съвет или поне някакъв знак, които все не идваха, той отново се зае активно с разследването. Бяха арестували вече двама-трима души, но се наложи да ги пуснат. Отведнъж обаче, когато отвориха завещанието на председателя Гранморен, в него назря едно подозрение, което всъщност се бе прокрадвало в душата му още отначало: дали семейство Рубо не бяха извършили убийството. В завещанието, съдържащо доста странни клаузи, имаше и една, според която Севрин получаваше къщата в местността, наречена Кроа дьо Мофра. При това положение напразно търсеният досега мотив ставаше напълно ясен: двамата Рубо са знаели за завещанието и може би са убили своя благодетел, за да получат веднага своя дял. Тази мисъл го занимаваше силно, още повече, че господин Ками-Ламот му бе споменал за госпожа Рубо — познавал я от малка, навремето живеела при председателя. Но колко невероятно, невъзможно изглеждаше всичко това и материално, и морално! Откакто бе насочил натам издирванията си, на всяка крачка се сблъскваше с факти, които противоречаха на представата му за класическо съдебно разследване. Нищо не се изясняваше, същността, първопричината, които можеха да хвърлят ярка светлина върху всичко, липсваха.
Наистина имаше и друга следа, господин Дьонизе не я забравяше, следата, спомената от самия Рубо — версията за човека, който се е качил в купето сред блъсканицата на перона. Това беше прословутият неизвестен убиец, знаменитата фигура, около която се подсмиваха всички вестници от опозицията. Първата грижа на разследването бе да събере сведения за този иженарицаем непознат, вероятно потеглил от Руан и слязъл в Барантен, но не можаха да установят нищо определено, някои свидетели дори отричаха възможността запазеното купе да е било превзето насила, други се ограничаваха с най-противоречиви твърдения. Следата като че ли не извеждаше доникъде, но разпитвайки пазача на прелеза Мизар, съдията неволно се бе натъкнал на драматичната истерия с Кабюш и Луизет — онова момиче, което председателят се опитал да изнасили и което отишло да умре при своя приятел. Това беше като гръм от ясно небе, отведнъж в главата му се подреди цял класически обвинителен акт. В него щеше да има всичко — и заплахи, които работникът бе отправил по адрес на убития, и порочно минало, и несъстоятелно, неподкрепено с нищо алиби. В миг на върховно вдъхновение той бе наредил предния ден да приберат Кабюш от горската му къщурка — забутана бърлога, в която бяха намерили изцапан с кръв панталон. Като се опитваше да не се поддава на все по-непоклатимото убеждение и си обещаваше да не изоставя хипотезата за Рубо, съдията тържествуваше при мисълта, че никой освен него не се е досетил да залови истинския убиец. С цел да се увери напълно бе извикал през тоя ден няколко свидетели, разпитани в утринта след убийството.