Кабинетът на съдия-следователя гледаше към улица Жана д’Арк; намираше се в старата паянтова сграда, която бе долепена до някогашния дворец на нормандските херцози, превърнат в съдебна палата, като го загрозяваше непоправимо. Това широко и унило партерно помещение беше толкоз мрачно, че зиме вътре трябваше да се пали лампа още в три часа следобед. Беше облепено с избледнели зелени тапети, а мебелировката му се състоеше от две кресла, четири стола, бюрото на съдията и масичката на писаря; върху студената камина от двете страни на черния мраморен часовник се мъдреха два бронзови съда. Зад бюрото имаше врата, водеща в друго помещение — там съдията настаняваше понякога хората, които държеше да има на свое разположение; иначе в стаята се влизаше от широкия коридор с пейки, където чакаха свидетелите.
Макар призовката им да бе за два часа, семейство Рубо дойдоха още в един и половина. Бяха пристигнали от Хавър и времето едва им бе стигнало Да закусят в едно ресторантче на Главната улица. Той беше с черен редингот, а тя с черна копринена рокля — същинска дама от обществото; бяха сериозни, унили и тъжни като семейство, загубило близък човек. Тя седеше неподвижна и безмълвна на една пейка, а той бавно крачеше напред-назад пред нея, скръстил ръце на гърба. Но погледите им все се срещаха и тайните им страхове пробягваха по безизразните лица като неуловими сенки. Макар да ги бе изпълнила с радост, новината за завещания имот в Кроа дьо Мофра засили тревогата им; семейството на председателя, особено дъщеря му, раздразнено от непонятните и многобройни дарения, които намаляваха наполовина богатството на мъртвия, се канеше да оспори завещанието; подтиквана от съпруга си, госпожа Дьо Лашене бе особено зле настроена срещу някогашната си приятелка Севрин и я подозираше в непочтени комбинации. От друга страна, мисълта, че може да открият някоя улика, за която отначало не му е минавало и през ум, сега терзаеше Рубо и го изпълваше с постоянен страх; като нищо щяха да открият писмото, което бе продиктувал на жена си, за да накара Гранморен да замине, и ако той не бе го унищожил, нямаше да е трудно да разпознаят и почерка. За щастие дните си минаваха, нищо не се случваше навярно Гранморен бе скъсал писмото. Всяка призовка от кабинета на съдия-следователя обаче караше и двамата да се обливат в студена пот, макар да се държаха, както подобава на наследници и свидетели. Стана два часът. Появи се и Жак. Той пристигаше от Париж. Рубо веднага пристъпи към него, протегнал приветливо ръка:
— А, и вас ли ви разкараха… Тъжна история, пък и това дело край няма!
Зървайки неподвижно седналата Сегрин, Жак бе замръзнал на място. Вече почти месец всеки път, когато се озоваваше в Хавър, тоест през ден, помощник-началникът го обсипваше с любезности. Веднъж дори се бе наложило да приеме поканата му за обед. И докато седеше край младата жена, засилващото се смущение бе прераснало в онази негова тръпка. Нима щеше да пожелае и нея? Сърцето му биеше, ръцете му пареха само като погледнеше бялата шия, извита над деколтето. Затова бе взел твърдото решение да я отбягва.
— Какво се говори за тая история в Париж? — запита Рубо. — Нищо ново, нали? Според мен не знаят нищо и никога няма да узнаят… Елате да се видите с жена ми.
Помъкна го след себе си, наложи се Жак да се приближи и да поздрави смутената Севрин, която се усмихваше пак като подплашено дете. Мъчеше се да разговаря непринудено, а погледите на мъжа и на жената не го изпускаха, те сякаш се опитваха да проникнат в мислите му, да достигнат до неясните представи, на които самият той не позволяваше да изплуват. Защо се държи тъй хладно? Защо им се струваше, че ги отбягва? Дали спомените му не са се изяснили, дали не ги викат, за да им направят очна ставка? Искаше им се да запленят единствения опасен свидетел, да го накарат да се привърже тъй силно към тях, че да не смее да ги издаде.