Помощник-началникът не издържа и пак отвори дума за делото:
— Значи, не знаете защо са ни изпратили призовки, а? Може пък да са открили нещо ново?
Жак сви равнодушно рамене:
— На гарата разправяха нещо, като пристигнах. Май арестували някого.
Двамата Рубо се учудиха, развълнуваха се, това им се стори необяснимо. Как тъй арестували? Никой не им е казал нищо! Арестували ли са, или се канят да арестуват? Обсипаха го с въпроси, но той не знаеше нищо повече.
В този момент Севрин долови шум от стъпки по коридора.
— Ето Берт и мъжа й — промълви тя.
Наистина се появиха семейство Лашене. Минаха с вирнати глави покрай Рубо, младата жена дори не погледна някогашната си приятелка. Един разсилен ги въведе незабавно в кабинета на съдия-следователя.
— Туйто! Най-добре да се въоръжим с търпение — рече Рубо. — Ще киснем тук поне два часа… Сядайте де!
Самият той бе седнал от лявата страна на Севрин и махна на Жак, като го подканваше да се настани до нея, от другата й страна. Жак постоя прав още малко. После тя го погледна с онзи неин уязвим и подплашен поглед и той се отпусна на пейката. Севрин изглеждаше съвсем крехка помежду им, стори му се неясна, покорна; усети как постепенно цял се сковава от дългото чакане и от топлината, която се излъчваше от тази жена.
Разпитът в кабинета на господин Дьонизе предстоеше да започне. По време на разследването се бяха насъбрали сума книжа — цели купчини, подвързани в сини папки. Бяха се опитали да възстановят пътя на жертвата от момента на заминаването от Париж. Началник-гарата господин Вандорп бе дал показания за потеглянето на експреса в шест и половина, за скачването на вагон номер двеста деветдесет и три в последния момент, за краткия си разговор с Рубо, който се бе качил в своето купе малко преди появата на председателя Гранморен, и най-сетне за настаняването на Гранморен в купето, където той без съмнение бе останал сам. После главният кондуктор на влака Анри Доверн не беше отговорил нищо на въпроса какво се е случило през време на десетминутния престой в Руан. Видял двамата Рубо да разговарят пред купето на председателя и смятал, че са се върнали в своя вагон, чиято врата затворил един служител от гарата, но поради блъсканицата и лошото осветление на гарата впечатленията му си оставаха смътни. Колкото до мнението му дали някой — прословутият неизвестен убиец — е могъл да се вмъкне в купето при потеглянето, той смяташе подобно предположение за слабо вероятно, макар и да не го изключваше напълно; доколкото му било известно, на два пъти имало подобни случаи. Когато зададоха същите въпроси на други служители от руанската гара, те не само не хвърлиха светлина върху събитията, а още повече объркаха нещата с противоречивите си отговори. Един факт обаче бе доказан — ръкуването на Рубо, застанал във вътрешността на вагона, с началник-гарата в Барантен, покачен на стъпалото: началник-гарата господин Бесиер недвусмислено го бе потвърдил, добавяйки, че неговият колега бил сам с жена си, а тя била полегнала и като че ли най-спокойно дремела. Същевременно си направиха труда да издирят и лицата, отпътували от Париж в купето на съпрузите Рубо. Оказа се, че дебелата госпожа и дебелият господин, които бяха пристигнали със закъснение и се бяха качили в последния момент, са някакви еснафи от Пти Курон, но те заявиха, че са заспали незабавно и нищо не могат да кажат; колкото до мълчаливата дама в черно, която бе седяла в ъгъла, тя се бе стопила като сянка и изобщо не успяха да я открият. Имаше и още някои дребни риби, разни свидетели, чрез които бяха установили самоличността на пътниците, напуснали влака в Барантен онази вечер — нали се предполагаше, че неизвестното лице е слязло там: бяха преброили билетите и бяха намерили всички пътници с изключение на един едър мъжага, чиято глава била превързана със синя кърпа и за когото едни разправяха, че бил с палто, а други — че бил с работни дрехи. Само за този човек, изчезнал, изпарил се като видение, имаха събрани в папка триста и десет показания, в които цареше такава бъркотия, че всеки от документите опровергаваше другия.