Делото се усложняваше и от юридическа страна: имаше протокол, оформен от писаря, когото имперският прокурор и съдия-следователят бяха завели на местопрестъплението — обемисто описание на участъка от линията, където бяха намерили трупа, на положението на тялото, на костюма, на вещите, открити в джобовете, чрез които бяха установили самоличността; имаше и смъртен акт от присъствалия лекар, в който с научни термини бе описана раната на шията, онзи едничък ужасяващ разрез, извършен с остър предмет, по всяка вероятност нож; събрани бяха и други протоколи, документи за пренасянето на трупа до болницата в Руан, за времето, което бе преседял там, преди забележително бързият процес на разлагане да принуди властите да го предадат на роднините. Но и в тия купища хартия личаха само две-три по-важни подробности. Преди всичко не бяха открили в джобовете часовника и малкия портфейл с десет банкноти по хиляда франка — сума, която председателят Гранморен дължал на сестра си госпожа Бонон и която тя очаквала да й върне. При това положение можеше да се предположи, че убийството е извършено с цел грабеж — но от друга страна, на един от пръстите бе останал пръстен с голям диамант. Оттук възникнаха още цял куп хипотези. За съжаление не разполагаха с номерата на банкнотите; знаеше се обаче как изглежда часовникът — голям, навивал се с копче, върху капака били изписани сплетените инициали на председателя, а отвътре имало фабричен номер: 2516. Най-сетне внимателно бяха претърсили из храсталаците около линията и навсякъде, където би могъл да бъде хвърлен ножът, с който си бе послужил престъпникът; не откриха нищо, убиецът навярно бе го скрил заедно с банкнотите и часовника. Бяха намерили само на стотина метра преди станцията Барантен пътното одеяло на жертвата, захвърлено, за да не събуди подозрения; то бе прибавено към веществените доказателства.
Когато съпрузите Лашене влязоха, господин Дьонизе стоеше прав до бюрото си и четеше едно от първите показания, което писарят бе извадил от папката. Той бе нисък, доста пълен, гладко избръснат мъж с прошарена вече коса. Бледото му лице с дебели бузи, квадратна брадичка и широк нос изглеждаше вяло — това усещане се засилваше от тежките клепачи, полуспуснати върху изпъкналите, светли очи. Ала цялата хитрост и схватливост, с които смяташе, че е надарен, прозираха в устните му — устни на актьор, свикнал да изобразява лъжливи чувства в живота, подвижни устни, които присвиваше, когато му се струваше, че е особено остроумен. Обикновено ставаше жертва на собственото си остроумие, беше прекалено прозорлив, опитваше се да надлъже простите и очевидни истини, идеализирайки занаята си — беше решил, че работата му изисква от него да бъде нещо като специалист по духовна анатомия, да притежава шесто чувство, да има невероятно бистър ум. Впрочем той наистина не беше глупав.
Веднага прояви любезност към госпожа Дьо Лашене — съдебните му функции не му пречеха да бъде светски мъж и да поддържа връзки с висшето общество в Руан и околностите.
— Госпожо, моля, седнете.
Лично подаде стол на младата жена — русоляво, хилаво създание, — особено неприятна и грозновата в траурния си тоалет. Отнесе се учтиво, дори малко хладно с господин Дьо Лашене — също рус и с доста болнав вид; за него този дребосък, станал на тридесет и шест години съдия и получил орден покрай връзките на своя тъст и на услугите, които баща му, също чиновник в магистратурата, бе оказвал навремето като член на смесените военно-граждански комисии, олицетворяваше служителите с привилегии, богаташите, некадърниците, намерили си местенца и израснали благодарение на роднините и на парите си; а той, беден, без покровители, бе принуден непрестанно да превива гръб като просител и мечтаното повишение все му се изплъзваше. Затова му бе приятно да подчертава могъществото си в тоя кабинет, върховната си власт над чуждата свобода — можеше с една дума да превърне свидетеля в обвиняем и незабавно да го арестува, ако му хрумне.
— Госпожо — продължи той, — ще ми простите, че се налага отново Да ви измъчвам с тази ужасна история. Известно ми е, вие не по-малко от нас държите случаят да бъде изяснен и виновникът да получи наказание за престъплението си.
После даде знак на писаря — висок младеж с жълто, кокалесто лице — и разпитът започна.
Но още от първите въпроси, отправени към съпругата му, господин Дьо Лашене, който беше седнал, без да го поканят, започна да отговаря вместо нея. Не се сдържа и изрази огорчението си от завещанието на своя тъст. Бива ли така? Направил толкова много и толкова значителни дарения, че почти преполовил състоянието си, възлизащо на три милиона и седемстотин хиляди франка! И то все заради разни напълно неизвестни личности, какви ли не жени от простолюдието! Била спомената дори продавачката на теменужки, дето седяла в един вход на улица Роше. Това било абсолютно неприемливо и той само чакал криминалното следствие да приключи, за да види дали няма начин да оспорят едно такова възмутително завещание.