— Ах, мили, нямаш представа какви изгодни цени!… Взех една коприна на чудни райенца! Една приказна шапка, толкова е изящна! Няколко готови поли с бродирани волани! И всичкото на безценица, щеше да ми излезе два пъти по-скъпо в Хавър… Като ми ги изпратят, ще видиш!
Накрая той се разсмя — тъй хубава бе в радостта си, тъп смутена и умоляваща! Пък и колко приятно бе да се хранят така, сами, почти на крак, в тази стая — много по-хубаво, отколкото в ресторант. Тя уж пиеше обикновено само вода, а сега се бе отпуснала, бе пресушила цяла чаша бяло вино, без да се усети. Сарделите свършиха и те нападнаха пастета с хубавия нов нож. Направо изпаднаха във възторг, толкова добре режеше.
— Ей, ами ти, какво стана с твоята работа? — попита тя. — Оставяш ме да бъбря, а не казваш какво те направиха заради околийския.
Тогава той най-подробно й разказа как го беше посрещнал началникът по експлоатацията. Ох, как само го насапунисал! Той се защитил, казал самата истина — как оня запъртък околийският на инат искал да се качи с песа си в първа класа, след като има специален вагон втора класа за ловци с кучета, как се бяха изпокарали и какви думи си бяха разменили. Общо взето, началникът го оправдавал, задето е спазил наредбата; бедата беше в оная приказка, дето си признаваше сам, че я е казал: „Няма все вие да бъдете господари!“ Подозираха го, че е републиканец. След споровете, ознаменували откриването на парламентарната сесия от 1869 година, тайно обезпокоеното от наближилите общи избори правителство1 се заяждаше за щяло и нещяло. Ако не бяха отличните препоръки на председателя Гранморен, като нищо щяха да го понижат. При това се наложило да подпише извинителното писмо, подсказано и изредактирано от него.
Севрин го прекъсна, като възкликна:
— Видя ли? Права ли бях, като му писах и те накарах да го посетим тази сутрин, преди да отидеш да ти прочетат конското?… Знаех си, че ще ни оправи някак.
— Вярно, той много те обича и думата му се чува в Компанията… — съгласи се Рубо. — За какво ли му е на човек да бъде добър чиновник! Не че се скъпят в похвалите: не съм бил много инициативен, но поведението ми, изпълнителността, смелостта и всичко друго ми било наред! Това хубаво, ама ако ти не беше моя жена, скъпа, и ако Гранморен не се беше застъпил заради теб, щях да бъда свършен, щяха да ме пратят в изгнание на някоя забутана гаричка.
Втренчила поглед нанякъде, тя промълви сякаш на себе си:
— О, разбира се, неговата дума се чува.
Замълчаха, тя бе престанала да яде и седеше с разширени, взрени в нещо далечно и невидимо очи. Навярно си припомняше детството в замъка Доенвил, на четири левги от Руан. Никога не бе виждала майка си. Когато баща й — градинарят Обри — бе умрял, тъкмо бе навършила дванадесет години; тогава овдовелият председател я бе прибрал при своята дъщеря Берт и я бе поверил на сестра си, госпожа Бонон, вдовица на някакъв фабрикант, днешната собственица на замъка. Берт беше две години по-голяма и се бе омъжила шест месеца след нея за господин Дьо Лашене, дребен, сух човечец с жълто лице, член на руанския съд. Предната година председателят все още оглавяваше този съд в родния си град, но най-после се бе оттеглил след една великолепна кариера. Роден през 1804 година, през 1830 бе станал заместник-прокурор в Дин, после се бе прехвърлил на същата длъжност във Фонтенбло, в Париж, беше отишъл в Троа като прокурор, в Рен като главен прокурор и накрая в Руан като председател на съда. Богатството му възлизаше на няколко милиона, от 1855 година бе член на департаментския съвет, а в деня на оттеглянето си бе станал командор на ордена на Почетния легион. Откак се помнеше, Севрин винаги го виждаше такъв, какъвто бе и сега — як, набит, с рано побеляла русолява късо подстригана коса, с малка закръглена брада, без мустаци, с квадратно лице, което изглеждаше още по-сурово поради студените сини очи и едрия нос. Беше груб и всички трепереха от него.
Рубо попита за втори път, повишавайки глас:
— Ей, какво се умисли така?
Тя се стресна, потръпна, сякаш бе изненадана и уплашена.
— А, нищо.
— Защо не хапваш, не си ли вече гладна?
— Ами!… Сега ще видиш.
Севрин изгълта чашата бяло вино и изяде пастета, който бе останал в чинията й. Но изведнъж се сепнаха: половинкилограмовият хляб бе свършил и нямаха нито залък за сиренето. С възклицания и смехове преровиха всичко и откриха в бюфета на старата Виктоар една съвсем втвърдена коричка. Прозорецът беше отворен, но въпреки това бе горещо — печката се намираше точно зад гърба на младата жена и вместо да се освежи, тя съвсем се зачерви и се възбуди от простичкия обед насаме в стаята и от приказките. Като се сетиха за старата Виктоар, Рубо отново отвори дума за Гранморен: тя също му дължеше много! Навремето я бяха прелъстили, детето й бе умряло и тогава стана дойка на Севрин, чиято майка бе починала при раждането й; по-късно се омъжи за един от огнярите на Компанията и едва живееше от шиене в Париж, защото мъжът й пропиляваше всичко, но там срещна отново храненицата си, старите връзки се възобновиха и председателят бе взел и нея под своя закрила; понастоящем той й бе издействувал чудесно местенце в службата по хигиена — да пази луксозните дамски тоалетни. Компанията й плащаше само сто франка годишно, но с прибирането на таксите си докарваше към хиляда и четиристотин, освен това й бяха дали тази квартира, която имаше отопление. Изобщо работите й се бяха уредили твърде добре. Рубо пресметна, че ако Пекьо, съпругът й, носеше вкъщи своите две хиляди и осемстотин франка заплата и премиалните на огняр, вместо да ги профуква, щом се измъкне от локомотива, семейството щеше да разполага с над четири хиляди франка на година, два пъти повече от онова, което сам изкарваше като помощник-началник на хавърската гара.
1