Той така се увлече, че стигна до новата си теория и вече щеше да се издаде, но вратата се открехна и през отвора надникна разсилният. Още преди да отвори уста обаче, една ръка в ръкавица бутна вратата докрай; влезе руса дама с елегантни траурни дрехи, все още красива, макар да бе повече от петдесетгодишна — красотата й бе пищна и ярка, изглеждаше като застаряваща богиня.
— Аз съм, драги господин съдия. Позакъснях, но ще ме извините, нали? Пътищата са отвратителни, уж от Доенвил до Руан са само три левги, а ми се видяха два пъти повече.
Господин Дьонизе галантно се изправи.
— Не сме се виждали от неделя насам, как сте, госпожо?
— Много добре… А вие, драги господине, съвзехте ли се от уплахата, която ви причини моят кочияш? Момчето ми разправи, че като ви откарвало, на два километра от замъка колата щяла да се обърне.
— О, само се поразтърсихме, вече бях забравил… Заповядайте, седнете и както казах преди малко на госпожа Дьо Лашене, простете ми, задето отново ви карам да страдате заради това мъчително дело.
— Боже мой! Щом се налага… Здравей, Берт! Добър ген, Лашене!
Това беше госпожа Бонон, сестрата на убития. Тя целуна племенницата си и се ръкува със съпруга й. На тридесет години бе останала вдовица след смъртта на един фабрикант, който бе увеличил извънредно много и без това голямото й богатство — при подялбата на семейния имот с брат й тя бе получила имението Доенвил, — и бе водила приятно съществуване, изпълнено, както твърдяха, със сърдечни увлечения, но поведението й външно бе тъй безупречно и непресторено, че бе си останала съдница на руанското висше общество. Възможностите и желанията й в любовта се бяха оказали свързани с магистратурата и от двадесет и пет години приемаше в замъка представителите на съдебното ведомство в Руан, така че колите й сновяха с тях до града и обратно като в безкраен празник. И сега не се бе укротила, твърдяха, че обкръжавала с майчинска нежност един млад стажант-прокурор, син на съдията господин Шомет: действувала за издигането на сина, обсипвала бащата с покани за гостуване и други любезности. Имаше освен това един добър приятел от по-стари времена, ерген — господин Дебазей, литературната знаменитост на руанския съд, чиито изящни сонети се разпространяваха от уста на уста. Години наред той бе разполагал със собствена стая в Доенвил. Сега, вече подминал шестдесетте, все още отиваше да вечеря там като стар познайник, макар ревматизмът да не му позволяваше нищо повече от приятните спомени. Добросърдечието й позволяваше да царува все тъй въпреки заплашително наближаващата старост и никой не оспорваше властта й, едва през последната зима се бе появила съперница — госпожа Льобук, също съпруга на съдия, висока, тридесет и четири годишна брюнетка, извънредно приятна, у която съдебните служители наминаваха все по-често. Този факт внасяше нотка на тъга в обичайната й жизнерадост.
— В такъв случай, ако позволите, госпожо — продължи господин Дьонизе, — ще ви задам няколко въпроса.
Разпитът на съпрузите Лашене бе приключил, но той не ги помоли да излязат: неговият мрачен, студен кабинет се бе превърнал в нещо като светски салон. Флегматичният писар отново се приготви за работа.
— Един свидетел спомена за някаква телеграма, получена от брат ви, с която го викали незабавно да отиде в Доенвил. Не открихме никакви следи от тази телеграма. Да сте я изпратили вие, госпожо?
Госпожа Бонон спокойно се усмихна и отговори с такъв тон, сякаш водеха приятелски разговор:
— Не съм писала на брат си, очаквах го, знаех, че възнамерява да дойде, но не бяхме определяли ден. Обикновено пристигаше внезапно, почти винаги с нощен влак. Понеже живееше в малка къща в парка, която има вход откъм една пуста уличка, дори не го чувахме кога се появява. Наемаше кола в Барантен и се показваше едва на сутринта, понякога доста късно, като съсед, настанил се отдавна, който идва на посещение… Този път го очаквах, защото трябваше да ми донесе сумата от десет хиляди франка, които имаше да ми връща. Несъмнено десетте хиляди франка са били у него. Затова сметнах, че чисто и просто са го убили, за да го ограбят.
Съдията направи кратка пауза; после попита, като я гледаше право в очите:
— Какво е мнението ви за госпожа Рубо и за нейния съпруг?
Тя живо махна с ръка, сякаш да изрази пълно несъгласие:
— О, моля ви се, господин Дьонизе, не си внушавайте пак погрешни мисли за тия чудесни хорица… Севрин беше добро момиченце, мило, дори много послушно и при това сладко, нищо й нямаше. Щом държите да го повторя, смятам, че тя и нейният съпруг не са способни да извършат злодеяние.