— Добре — заяви внезапно господин Дьонизе, като го гледаше в очите, — а ако ви го покажат, ще го разпознаете ли?
Той запремига, обзе го уплаха, като усети този поглед да го пронизва. Вслуша се в гласа на съвестта си.
— Дали ще го позная… да… може би.
Но необяснимият страх от несъзнателното съучастие отново го накара да се върне към обичайните неуверени отговори:
— Всъщност не, мисля, че не, никога не бих посмял да твърдя със сигурност. Ами помислете само! Това са осемдесет километра в час!
Обезкуражен, съдията вече се канеше да го изпрати в съседната стая, където да бъде на негово разположение, но изведнъж му хрумна друго.
— Стойте тук, седнете.
После позвъни отново на разсилния:
— Доведете господин и госпожа Рубо.
Още от вратата, като видяха Жак, очите им се замъглиха от едва доловимо безпокойство. Дали е проговорил? Дали са го задържали, за да им направят очна ставка? Самоувереността им се изпари, като го видяха тук; отначало гласовете им звучаха глухо. Ала съдията чисто и просто повтори първия разпит, те само трябваше да изрекат същите, почти непроменени фрази, а той ги слушаше с наведена глава, без дори да ги погледне.
После внезапно се обърна към Севрин:
— Госпожо, казали сте на инспектора по охраната, с чийто доклад разполагам, че според вас на гара Руан в купето се е качил някой, когато влакът е потеглял.
Тя се вцепени. Защо припомня това? Дали е капан? Да не би да съпостави показанията й и да я упрекне, че си противоречи? Тя хвърли поглед за съвет към съпруга си, който се намеси предпазливо:
— Струва ми се, господине, че жена ми не твърдеше това тъй положително.
— Простете… Когато вие сте отбелязали, че е възможно, госпожата е заявила: „Сигурно така е станало…“ И тъй, госпожо, бих искал да зная дали сте имали някакви особени подбуди, за да кажете това.
Тя окончателно се обърка, беше убедена, че ако не внимава, от дума на дума той ще я принуди да признае всичко. Но не можеше да мълчи.
— О, не, господине, нямах подбуди… Навярно съм го казала като предположение, защото наистина е трудно да се даде друго обяснение.
— Значи, не сте видели човека, не можете да ни съобщите нищо за него?
— Не, не, господине, нищо!
Господин Дьонизе като че ли изостави тази точка от разследването. Но веднага се върна към нея, този път обръщайки се към Рубо:
— А вие как тъй не сте видели човека, ако наистина се е качил — нали според собствените ви показания сте разговаряли с убития, когато е бил даден сигналът за потегляне?
Тази настойчивост все повече плашеше помощник началник-гарата, тъй като не можеше да реши какво да стори — дали да се откаже от измислицата за човека, или упорито да я защищава. Ако бяха намерили улики срещу него, хипотезата за неизвестния убиец ставаше самоцелна и дори можеше да утежни положението му. Реши да се бави, за да разбере, впусна се в неясни, дълги обяснения.
— Много неприятно е — поде отново господин Дьонизе, — че спомените ви са толкова мъгляви, инак можехте да ни помогнете да разсеем подозренията, които падат върху някои лица.
Рубо сметна, че тия думи са отправени срещу него, и изпита неудържима нужда да отклони обвинението. Стори му се, че е на път да бъде разкрит, и незабавно взе решение:
— Ами съвестта не ми дава! Нали разбирате, колебая се, естествено е. Ако ви призная, че съм почти сигурен, видях го човека…
Съдията вдигна тържествуващо ръка, сметна тази откровеност за резултат на майсторството си. Той твърдеше, че от опит му било известно колко учудващо трудно е за някои свидетели да разкрият онова, което знаят; ласкаеше се от мисълта, че умее да кара такива хора неволно да си признават.
— Кажете, кажете… Какъв беше? Дребен, едър, ваш ръст — горе-долу?
— О, не! Много по-висок… Поне тъй ми се стори, просто стори ми се, почти сигурен съм, че един мъж за малко не се блъсна в мен, като тичах обратно към моя вагон.
— Чакайте — каза господин Дьонизе.
Извърна се към Жак и го запита:
— По-едър ли беше от господин Рубо мъжът, когото видяхте с нож в ръка?
Машинистът вече губеше търпение, опасяваше се, че ще изпусне влака от пет часа — вдигна очи, втренчи се в Рубо; сякаш едва сега го виждаше, учуди се, като забеляза колко е набит, як, какъв особен профил има — като че ли този профил му се бе явявал някъде, може би насън.