— Не — промълви той, — не беше по-едър, беше горе-долу със същия ръст.
Но помощник-началникът рязко възрази:
— О, беше много по-висок, поне с една глава!
Жак продължаваше да стои вторачен в него; Рубо долавяше растящото учудване в погледа му и се размърда, сякаш искаше да заличи приликата със самия себе си; в това време жена му бе застинала и също следеше напрежението, изписано върху лицето на младия мъж. Очевидно в началото той се бе изненадал, откривайки известна прилика между Рубо и убиеца; после отведнъж в съзнанието му се бе загнездила увереността, че убиецът е Рубо, както твърдеше хорската мълва; сетне напълно го завладя вълнението от това откритие, той зина, нямаше начин да се разбере какво смята да направи, дори самият той не знаеше. Заговореше ли, щеше да погуби семейството. Погледът му срещна погледа на Рубо, двамата се взираха един в друг сякаш до дъното на душите си. Настъпи тишина.
— Значи, показанията ви се разминават — обади се отново господин Дьонизе. — На вас сигурно ви се е сторил по-нисък, понеже се е бил навел, борейки се с жертвата.
Той не преставаше да наблюдава двамата мъже. Не бе смятал да извлече подобна полза от очната ставка; но инстинктът, придобит в занаята, му подсказа, че в тоя миг истината витае наоколо. Убедеността му, че Кабюш е виновен, дори се поразклати. Дали пък онези Лашене не са прави? Дали престъпниците не са този почтен чиновник и младата му, нежна съпруга?
— Мъжът имаше ли брада като вас? — попита той Рубо.
Свидетелят едва успя да отговори, без гласът му да трепне:
— Брада ли? Не, не! Мисля, че беше голобрад.
Жак разбра, че същият въпрос ще бъде отправен и към него. Какво да каже? Той самият би се заклел, че мъжът имаше брада. Всъщност тези хора изобщо не го интересуваха, защо да не каже истината? Ала когато извърна поглед от съпруга, срещна очите на жената; в тия очи съзря такава страстна молба, такова пълно себеотдаване, че бе потресен. По тялото му пробягна онази негова тръпка: дали я обичаше, дали тя бе онази, която би могъл да обикне истински, без да изпитва чудовищното желание да я унищожи? В този миг съзнанието му се замъгли, стори му се, че паметта му изневерява — започна да му се струва, че Рубо няма нищо общо с убиеца. Видението отново се стопяваше, обзеха го съмнения и сега той ужасно би се разкайвал, ако беше проговорил.
Господин Дьонизе вече задаваше своя въпрос:
— Мъжът имаше ли брада като господин Рубо?
Жак отговори напълно искрено:
— Господине, наистина не мога да ви кажа. Пак повтарям, стана много бързо. Нищо не зная, нищо не мога да твърдя със сигурност.
Но господин Дьонизе упорствуваше, искаше да разсее подозренията си относно помощник-началника. Притисна и него, и машиниста, успя да изтръгне от първия свидетел пълно описание на убиеца — висок, як, голобрад, с работнически дрехи, пълна противоположност на него самия; от втория не изкопчваше нищо повече от неуверени, откъслечни сведения, които придаваха още по-голяма убедителност на уверенията на другия. Първоначалното убеждение на съдията се засилваше: той е на прав път, портретът на престъпника, нарисуван от свидетеля, бе тъй точен, че с всяка нова подробност придобиваше все по-голяма сигурност. Тъкмо това семейство, заподозряно несправедливо, щеше с решаващите си показания да помогне убиецът да бъде обезглавен.
— Влезте тук — каза той на Рубо, на съпругата му и на Жак, като ги отпрати в съседната стая, след като подписаха протоколите. — Изчакайте да ви извикам.
Незабавно даде заповед да доведат задържания; беше толкова доволен, че в изблик на добро настроение каза на писаря:
— Лоран, в ръцете ни е.
Но вратата се отвори, появиха се двама полицаи, които водеха едър млад човек — на възраст между двадесет и пет и тридесет години. Съдията им даде знак да се оттеглят и Кабюш остана сам посред кабинета — смаян, настръхнал като подгонено диво животно. Беше як мъжага с могъщ врат, огромни юмруци, рус, с извънредно бяла кожа и рядка брада — мек, златист мъх, който покриваше бузите му. Имаше грубовато лице, ниското чело издаваше ограничеността му, импулсивния му нрав, ала широката уста и месестият нос придаваха на изражението му нещо предано, почти кучешко, сякаш се нуждаеше от малко нежност и закрила. Изтръгнат призори от своята бърлога, изкаран от горската пустош, раздразнен от непонятните обвинения, той вдъхваше подозрение като истински обвиняем с объркания си вид и с изпокъсаната си дреха; престоят в затвора му беше придал нещо престъпно, напрегнато, както става в такива случаи и с най-честните хора. Свечеряваше се, стаята бе тъмна и той се свиваше в полумрака, но разсилният донесе голяма лампа с открит глобус, която освети лицето му. Нямаше как да се прикрива вече и застана мирно.