Господин Дьонизе веднага бе вперил в него светлите си очи с тежко отпуснати клепачи. Не продумваше, това беше безмълвна схватка, първи сблъсък на силите, преди да започне същинската необуздана битка, изтъкана от хитрости, клопки и душевни изтезания. Този човек бе виновен, законът бе срещу него, имаше едно-единствено право — да признае злодеянието си.
Разпитът започна вяло:
— Знаете ли в какво престъпление сте обвинен?
С глъхнещ от безпомощен гняв глас Кабюш промърмори:
— Не ми казаха, ама се досещам. Толкова приказки се изприказваха!
— Познавахте ли господин Гранморен?
— Да, да, много добре го познавах!
— Едно момиче на име Луизет, ваша любовница, е работило като камериерка при госпожа Бонон.
Работникът подскочи от гняв. Когато бе разярен, той не умееше да се сдържа.
— Да ги вземат дяволите ония лъжци, дето разправят такива работи! Луизет не ми е била любовница.
Съдията любопитно наблюдаваше грубоватото му поведение. Той смени насоката на разпита:
— Вие сте извънредно несдържан, осъждан сте на пет години затвор, тъй като сте убили човек при разпра.
Кабюш наведе глава. Тази присъда бе най-големият му позор. Промълви тихо:
— Той ме удари пръв… Лежах само четири години, едната ми я опростиха.
— И тъй — продължи господин Дьонизе, — вие твърдите, че момичето на име Луизет не е било ваша любовница?
Кабюш отново стисна юмруци. После продължи о глух, пресеклив глас:
— Ами че тя беше още съвсем дете, нямаше дори четиринайсет години, когато се върнах оттам… И всички бягаха от мен, само дето не ме замеряха с камъни. А като я срещах нея в гората, тя все се приближаваше, говореше ми, беше мила, толкова мила!… И така станахме приятели. Като се разхождахме, се държахме за ръка. Хубави времена бяха, ама хубави!… Вярно, че тя растеше и аз мислех за нея. Не мога да седна да отричам, бях като луд, толкова я обичах. И тя също ме обичаше много и това, дето казвате, сигурно щеше да се случи, обаче ни разделиха, пратиха я в Доенвил при онази госпожа… После една вечер, като се върнах от каменоломните, я намерих пред къщи — беше обезумяла, съсипана, тресеше я треска. Не посмяла да се върне при техните, дойде да умре при мене… Ах! Мътните да го вземат оня шопар! Трябваше още тогава да отида да го заколя!
Съдията сви устни, учуден от искреността, която прозираше в думите на тоя човек. Явно трябваше да се сражава яко, противникът щеше да се окаже по-силен, отколкото бе очаквал.
— Да, известна ми е ужасяващата история, която сте съчинили о момичето. Само че забележете — целият живот на господин Гранморен опровергава вашите обвинения.
Зашеметен, с разширени очи и треперещи ръце, работникът заекна:
— Какво? Какво сме измислили ние?… Другите лъжат, а обвиняват нас, че сме лъжци!
— Ами да, я не се правете на невинен… Аз вече разпитах Мизар, оня човек, който е взел за жена майката на вашата любовница. Ако се наложи, ще ви направя очна ставка с него. Ще видите той как гледа на цялата история… И внимавайте какво отговаряте. Разполагаме със свидетели, знаем всичко, по-добре казвайте истината.
Това беше обичайният му начин да сплашва хората, дори в случаите, когато не знаеше нищо и нямаше никакви свидетели.
— Така например, ще отречете ли, че публично сте крещели как ще заколите господин Гранморен?
— А, виж, това съм го казвал. И то най-искрено, тъй си е! Как само ме сърбяха ръцете!
От изненада господин Дьонизе млъкна — очакваше, че човекът ще отрича докрай. Как! Обвиняемият признава за заплахите! Каква ли хитрост се крие зад това? Изпълнен е опасения, че е действувал прибързано, съдията помисли малко, огледа събеседника си и внезапно му отправи въпрос:
— Какво правихте през нощта на четиринайсети срещу петнайсети февруари?
— Легнах си, като се смрачи, към шест… Бях малко неразположен, братовчедът Луи дори ми услужи, закара един товар камъни до Доенвил.
— Да, видели са братовчед ви да прекосява железопътната линия с каруцата при прелеза. Само че като го разпитахме, той можа да ни каже само едно: разделил се е с вас по обед и повече не ви е виждал… Докажете ми, че сте си легнали в шест часа.
— Е, ами че това е глупаво, няма как да го докажа. Живея в края на гората, къщата ми е съвсем самотна… Казвам ви, там бях — това е.