Тогава господин Дьонизе, убеден в правотата си, реши да нанесе най-силния удар. Напрегна цялата си воля, лицето му застина, устните му се кривяха според описанието на сцената:
— Аз ще ви кажа какво сте правили вечерта на четиринайсети февруари… В три часа в Барантен сте се качили на влака за Руан с цел, която разследването още не е успяло да установи. Трябвало е да се върнете с влака от Париж, който спира в Руан в девет часа и три минути; били сте на перона сред тълпата и изведнъж сте видели господин Гранморен в неговото купе. Забележете, приемам, че не сте действували предумишлено, идеята да извършите убийство ви е дошла едва тогава… Възползували сте се от блъсканицата, за да се качите, изчакали сте да стигнете до тунела при Малоне; само че зле сте изчислили времето, влакът вече е излизал от тунела, когато сте извършили престъплението… Изхвърлили сте трупа и сте слезли в Барантен, като предварително сте се отървали и от пътното одеяло… Това е, което сте направили.
Той следеше и най-дребната промяна в изражението на розовото лице на Кабюш и се раздразни, когато той, след като в началото бе го слушал най-внимателно, избухна в гръмогласен смях.
— Ама какви ги говорите?… Ако бях свършил тая работа, щях да си кажа.
После добави спокойно:
— Не съм я свършил, макар че трябваше. Мътните да го вземат! Наистина съжалявам.
Господин Дьонизе не успя да изкопчи нищо друго от него. Напразно зададе нови въпроси и с различни средства се опита да изясни отново някои подробности. Не! Твърдо не! Не бил той. Само свиваше рамене, всички тези приказки му се струваха глупави. При арестуването му бяха претърсили колибата, но не откриха нито оръжието, нито десетте банкноти, нито часовника; бяха намерили само един панталон, върху който имаше няколко капки кръв — сериозна улика. Той отново се разсмя: що за измишльотина, бил хванал един заек с примка и си изплескал панталона! И понеже не се отказваше от създадената си представа за злодеянието, съдията започна да губи почва под краката си, професионалната му хитрост усложняваше нещата и изопачаваше простата истина. Този ограничен човек, неспособен на лукави извъртания, който неотклонно и невъзмутимо отричаше, повтаряйки своето вечно „не“, започваше да го вбесява; той го беше приел за виновен и всяко ново отричане го оскърбяваше, сякаш откриваше в него дивашко упорство и измама. Все някак щеше да го накара да се уплете.
— Значи, отказвате да признаете?
— Ами разбира се, не съм аз… Де да бях аз! Щях да се гордея, нямаше да си мълча.
Господин Дьонизе скочи внезапно и сам отвори вратата на съседната стаичка. Извика Жак:
— Познавате ли този човек?
— Зная го — отвърна изненадан машинистът. — Виждал съм го по-рано в къщата на Мизар.
— Не, не… Приличали на човека от вагона, на убиеца?
Жак веднага стана предпазлив. Всъщност не му приличаше. Онзи му се беше сторил по-набит, по-мургав. Канеше се да го каже, но си помисли, че ще излезе прекалено категорично. Затова се измъкна с мъгляви приказки:
— Не зная, не мога да кажа… Честна дума, господине, не мога да кажа.
Без да се бави, господин Дьонизе извика и съпрузите Рубо и им зададе въпроса:
— Познавате ли този човек?
Кабюш продължаваше да се усмихва. Не се учуди, кимна леко на Севрин, беше я виждал като малко момиченце в Кроа дьо Мофра. Но тя и нейният съпруг се вцепениха, като го зърнаха. Стана им ясно: това бе арестуваният, за когото им бе споменал Жак, обвиняемият, заради когото ги бяха викнали на разпит. Рубо беше поразен, ужасен от приликата на този младеж с въображаемия убиец, чиито външни белези бе измислил, за да се различава от самия него. Чиста случайност, но той толкова се смути, че се колебаеше какво да отговори.
— Хайде де, познавате ли го?
— Боже мой! Господин съдия, нали ви казах, тъй ми се стори, някакъв тип само се бутна в мене… Вярно, този е едър също като оня, рус е, няма брада…
— Тъй де, познавате ли го?
Притиснат до стената, помощник-началникът цял се тресеше от душевни терзания. Надделя инстинктът за самосъхранение.
— Не мога да твърдя със сигурност. Има известна прилика, доста голяма, вярно е.
Този път Кабюш се разпсува. Почвало да му писва от тия щуротии. Не бил извършил нищо, искал да си върви. Кръвта се качи в главата му, той заблъска с юмруци, доби такъв страшен вид, че се наложи полицаите да влязат и да го отведат. Съзрял този изблик на груба сила, този скок на нападнатия звяр, който се извръща настръхнал, за да се защити, господин Дьонизе тържествуваше. Сега вече бе напълно убеден в правотата си и дори се издаде:
— Видяхте ли очите му? Аз тия ги познавам по очите… Аха, спукана му е работата, в ръчичките ни е!