Застанали неподвижно, съпрузите Рубо се спогледаха. Значи тъй — всичко бе свършило, бяха спасени, полицията бе заловила виновника. Бяха малко замаяни, съвестта ги гризеше заради ролята, която обстоятелствата ги бяха принудили да изиграят. Но постепенно радостта ги завладя, престанаха да се терзаят, усмихнаха се на Жак, зачакаха с облекчение съдията да ги освободи и тримата, за да глътнат чист въздух — и точно тогава разсилният донесе някакво писмо.
Господин Дьонизе напълно забрави за тримата свидетели и незабавно седна зад бюрото, за да го прочете внимателно. Писмото бе от министерството и съдържаше указанията, които следвало да проучи, преди да продължи разследването. Четеше и явно вече не тържествуваше — лицето му отново застина и доби мрачен вид. Вдигна за миг глава и хвърли кос поглед към съпрузите Рубо, сякаш някоя от фразите се отнасяше до тях. Радостта им се стопи, отново застанаха като на тръни, стори им се, че пак са ги взели на мушката. Защо ги бе погледнал така? Да не би в Париж да са открили онези три реда, онази глупава бележчица, заради която трепереха? Севрин отлично познаваше господин Ками-Ламот, често го бе виждала в дома на председателя и знаеше, че той е натоварен да подреди книжата на убития. Рубо горчиво съжаляваше, че не се е сетил да изпрати жена си в Париж да посети този-онзи, да им подсигури поне закрилата на главния секретар в случай, че Компанията се раздразни от неприятните слухове и реши да го изхвърли. Двамата се бяха вторачили в съдията и безпокойството им растеше, като виждаха как той става все по-кисел, явно притеснен от писмото, което объркваше цялата му работа през този ден.
Най-сетне господин Дьонизе остави писмото и поседя замислен, вперил невиждащ поглед в съпрузите Рубо и в Жак. После примирено изрече на глас, сякаш се обръщаше към самия себе си:
— Добре де, ще видим, ще започна отначало… Свободни сте.
Но когато тримата тръгнаха да излизат, не можа да устои пред желанието да разбере истината, да си изясни важния факт, който разрушаваше новата му хипотеза — нищо, че му препоръчваха да не прави нищо, да чака.
— Не, вие останете за малко, имам още един въпрос към вас.
В коридора съпрузите Рубо се спряха. Вратите пред тях бяха отворени, ала те не можеха да си вървят: нещо ги спираше, бояха се от онова, което щеше да се случи в кабинета на съдията, струваше им се просто невъзможно да си тръгнат, без да са научили от Жак какъв въпрос му е бил зададен. Върнаха се, затъпкаха на място с вдървени крака. Отново се настаниха на пейката, където бяха чакали с часове, и застинаха в мълчание.
Когато машинистът излезе, Рубо тежко се изправи.
— Изчакахме ви, за да отидем заедно на гарата… Е, какво?
Но Жак се извърна смутен, сякаш искаше да избегне втренчения поглед на Севрин.
— Нищо не му е ясно, уплел се е — каза той най-после. — Сега пък ме попита дали оная беля не са я свършили двама души. И понеже в Хавър бях споменал, че краката на стария бяха притиснати от нещо тъмно, почна да ми задава въпроси за това… Изглежда, смята, че е било одеялото. Прати да го донесат и ме накара да кажа как ми се струва на мен… Бога ми, сигурно ще да е било одеялото.
Двамата Рубо потръпнаха. Съдът бе по следите им, една думичка на тоя момък щеше да ги погуби. Сигурно бе разбрал и като нищо щеше да проговори накрая. Мъжете застанаха от двете страни на жената и тримата мълчаливо излязоха от Съдебната палата, а на улицата помощник-началникът се обади:
— Да не забравя да ви кажа, приятелю, на жена ми й се налага да отскочи за един ден до Париж, по работа. Надявам се, ще бъдете така добър да й помогнете, ако има нужда.
V
Точно в единадесет и четвърт постът при Европейския мост съобщи с две изсвирвания за пристигането на експреса от Хавър, който изскочи от Батиньолския тунел; скоро влакът разтърси стрелките и с кратък писък навлезе в територията на гарата, като скърцаше със спирачките си, димеше и пръскаше вода — беше цял мокър поради непрестанния проливен дъжд, който го бе обливал от Руан насам.
Железничарите още не бяха минали, за да издърпат резетата на вратите, когато една от тях се отвори и Севрин скочи на перона, макар влакът да бе в движение. Нейният вагон бе последен и се наложи да побърза, за да се добере до локомотива сред внезапно избликналия от купетата поток от пътници, сред тичащите деца и струпаните багажи. Жак стоеше на платформата, чакаше, за да закара машината си в депото; Пекьо изтриваше месинговите чаркове с парцал.
— Нали се разбрахме — каза тя, като се надигна на пръсти. — Ще бъда в три часа на улица Кардине, а вие ще имате добрината да ме представите на вашия началник, за да му благодаря.