Това бе предлогът, измислен от Рубо — да изкаже благодарност на началника на Батиньолското депо за някаква дребна услуга. По този начин щеше да се наложи машинистът да се държи любезно с нея, тя можеше да намери начин да се сближи повече с него и да му въздействува.
Само че мокрият и почернял от въглищния прах Жак, изтощен от борбата с дъжда и вятъра, я гледаше сурово и не й отговаряше. Като заминаваше от Хавър, не бе успял да се отърве от съпруга й; беше потресен при мисълта да остане насаме с нея, защото вече му бе ясно, че я желае.
— Нали така? — усмихна се тя отново, като го стрелна с нежния си гальовен поглед, макар да бе изненадана и малко отвратена от мръсотията по него, която го правеше почти неузнаваем. — Нали? Разчитам на вас.
Тя се бе надигнала още, хвана се за някаква желязна дръжка — беше с ръкавици — и Пекьо любезно й подхвърли:
— Внимавайте, ще се изцапате.
Наложи се Жак да отговори. Той се обади кисело:
— Да, на улица Кардине… Стига да не се стопя съвсем под тоя дъжд. Ама че гадно време!
Домъчня й, като го виждаше колко ужасно изглежда, и добави, сякаш той се бе мъчил само заради нея:
— Горкичкият, а на мен ми беше толкова удобно!… Трябва да знаете, че мислех за вас, така се ядосвах на тоя порой… А колко се радвах, че тази сутрин пътувам с вас и довечера ще ме върнете обратно с експреса!
Ала тия мили, приятни и задушевни приказки сякаш го притесниха още повече. Той явно изпита облекчение, като чу някакъв глас да вика: „Назад!“ Бързо дръпна връвта на свирката, а огнярят махна на младата жена да се пази.
— До три часа!
— Да, в три!
И докато локомотивът набираше ход, Севрин последна напусна перона. Излезе на улица Амстердам и се канеше да разтвори чадъра си, но с удоволствие забеляза, че вече не вали. Спусна се до площад Хавър, поколеба се за миг и реши, че ще бъде по-добре да обядва сега. Беше единадесет и двадесет и пет и тя влезе в един евтин ресторант на ъгъла на улица Сен Лазар, където си поръча пържени яйца и котлет. Хранеше се бавно и мислеше за всички ония неща, които се въртяха в главата й седмици наред — лицето й бе бледо и изопнато, по него нямаше и следа от очарователната й усмивка.
Предния ден, два дни след разпита в Руан, Рубо бе сметнал, че е опасно да изчакват, и реши да я прати при господин Ками-Ламот — не в министерството, а в дома му на улица Роше, намиращ се в съседство с къщата на Гранморен. Тя знаеше, че в един часа ще го завари там, не бързаше, подготвяше думите си, мъчеше се да предвиди какво ще й отговори, за да не се смути после. Имаше и друга причина, поради която бяха решили вчера да отпътува незабавно: бяха научили от клюкарите на гарата, че госпожа Льобльо и Филомен навсякъде разправяли как Компанията ще уволни Рубо, понеже се е изложил; най-лошото бе, дето господин Дабади при разговор не бе отрекъл слуха, което му придаваше още по-голяма тежест. Налагаше се спешно Севрин да отиде в Париж да се бори за тяхната кауза и най-вече да измоли покровителството на тази видна личност, както бе сторила по-рано с председателя. Ала зад тази молба, която трябваше да обясни целта на посещението й, се криеше нещо много по-неотложно — парещата, неутолима жажда да научи как се развиват събитията, която тласка престъпниците да се издадат, но да не останат в неведение. Неизвестността ги убиваше, а освен това, откакто Жак им бе съобщил за подозрението относно участието на второ лице в убийството, имаха чувството, че са разкрити. Измъчваха ги предположения — дали не са открили писмото, дали не са сглобили подробностите; непрекъснато очакваха да им направят обиск, да ги арестуват; терзаеха се тъй силно, тъй тревожни и заплашителни им се струваха и най-дребните факти наоколо, че вече дори предпочитаха всичко да рухне, но да се отърват от непрестанните страхове. Да узнаят — и мъките им щяха да се свършат!
Севрин дояде котлета — беше се замислила толкова дълбоко, че трепна, когато дойде на себе си, учуди се как се е озовала тук сред тоя народ. В устата й горчеше, не можеше да преглъща, не й се щеше дори да пийне кафе. Но макар да се бе хранила бавно, беше едва дванадесет и четвърт, когато излезе от ресторанта. Трябваше да се мотае още четиридесет и пет минути! Уж обожаваше Париж, толкова обичаше да се шляе волно по улиците в редките случаи, когато идваше, а сега се чувствуваше самотна, изплашена, нямаше търпение всичко да приключи, за да се скрие някъде. Тротоарите бяха почти изсъхнали, топъл ветрец бе разпръснал облаците. Тя се спусна по улица Тронше, озова се сред сергиите с цветя при „Мадлената“ — мартенски пазар, отрупан с нацъфтели иглики и азалии, под бледата светлина на този ден в края на зимата. Обикаля половин час сред преждевременно настъпилата пролет, в главата й все тъй блуждаеха разни мисли, струваше й се, че Жак е врагът, когото трябва да обезоръжи. Имаше чувството, че вече е била на улица Роше, че там всичко е наред и й остава само да накара младежа да си мълчи; не беше лека работа и тя се объркваше, завладяна от романтични копнежи. Но това не я изморяваше, не я плашеше, а й носеше ведро спокойствие. После изведнъж видя часовника над някаква будка: един и десет. Още нищо не бе свършила, рязко се върна към действителността и побърза да се отправи към улица Роше.