— Хора като нас не биха извършили убийство за пари. Би трябвало да има някаква друга подбуда, а такава подбуда няма.
Той впери очи в нея и видя как потрепнаха ъгълчетата на устните й. Тя беше. От тоя миг вече бе напълно уверен. А като го забеляза как престана да се усмихва и затърка нервно брадичката си, Севрин незабавно проумя, че се е издала. Обзе я слабост, волята й изневеряваше. Все пак продължи да седи наперено на стола си и да слуша собствения си глас, все тъй равен, докато изричаше нови и нови точни, правилни слова. Разговорът продължаваше, но двамата нямаше какво повече да научат; незначителните приказки прикриваха други, неизречени думи, които двамата си размениха. Писмото беше у него, тя го бе написала. Това се съдържаше дори в мълчанието им.
— Госпожо — заяви най-сетне той, — нямам нищо против да се обадя в Компанията, ако наистина заслужавате това. А и точно днес очаквам да дойде при мен по друг въпрос началникът на експлоатацията… Само че ще ми бъдат необходими някои сведения. Я ми напишете името, възрастта и длъжността на съпруга си и изобщо всичко, от което бих могъл да вникна по-добре във вашето положение.
Побутна към нея една масичка, без да я гледа, за да не я изплаши съвсем. Тя изтръпна: искаше да му напише нещо, за да сравни почерка от нейния лист с почерка от писмото. За миг се помъчи да намери някакъв предлог, твърдо решена да откаже. После разсъди: какъв смисъл би имало? Нали той знае. Все някак щяха да открият образец от почерка й. Без да проявява каквото и да било смущение, с най-невинен вид написа онова, което бе поискал; той бе застанал зад гърба й и отлично разпозна почерка, макар и по-едър, не тъй треперлив, както на бележката. Тази нежна, крехка женица започваше да му се струва извънредно храбра; отново се усмихна, понеже тя не можеше да го види — усмивка на човек, върху когото единствено чарът може да окаже някакво въздействие, след като опитът го е научил да бъде безразличен към всичко останало. Всъщност най-важното бе да изглеждаш справедлив. Той се грижеше единствено за показната страна на властта, чийто служител беше.
— Е, госпожо, дайте ми това нещо, ще проверя и ще направя, каквото мога.
— Много съм ви благодарна, господине… Значи, ще издействувате мъжът ми да остане на поста си, да считам ли въпроса за уреден?
— О, в никакъв случай! Не поемам никаква отговорност… Ще видим, трябва да помисля.
Наистина той се колебаеше, не знаеше как да постъпи с тия двама души. Тя пък изпитваше неудържим страх, откакто усещаше, че е в ръцете му: боеше се от неговата нерешителност, от възможността да я спаси или погуби, тъй като нямаше представа какви подбуди щяха да насочват действията му.
— Ах, господине, помислете си само как се измъчваме! Не можете да ме отпратите, без да ми дадете поне някаква увереност.
— Бога ми, госпожо, няма как! Нищо не мога да сторя. Ще почакате.
Той я побутваше към вратата. Трябваше да си върви, а беше отчаяна, разнебитена, готова да признае всичко още сега, само и само да го накара да й каже ясно какво възнамерява да прави с тях. За да остане още малко с него, надявайки се да предизвика някакъв обрат, тя възкликна:
— Щях да забравя, имах намерение да ви поискам съвет за онова проклето завещание… Смятате ли, че трябва да откажем да получим дарението?
— Законът е на ваша страна — отвърна предпазливо той. — Това е въпрос на лична преценка и на обстоятелствата.
Понеже вече беше стигнала на прага, направи последен опит:
— Господине, умолявам ви, не ме отпращайте така, кажете ми дали има някаква надежда.
В самозабравата си тя го хвана за ръката. Той я отдръпна. Но вперените в него очи бяха тъй хубави, тъй смирени, че се разчувствува.
— Добре, елате пак в пет часа. Може и да ви кажа нещо по-определено.
Севрин си излезе, напусна къщата по-разтревожена, отколкото на идване. Положението бе станало по-ясно, но съдбата й бе все тъй несигурна, имаше опасност да я арестуват незабавно. Какво да прави до пет часа? Внезапно си спомни за Жак, съвсем го беше забравила: той също можеше да я погуби, ако я арестуват! Още нямаше дори два и половина, но тя забърза по улица Роше към улица Кардине.
Когато остана сам, господин Ками-Ламот постоя край бюрото си. Поддържаше постоянни връзки с Тюйлери — понеже бе главен секретар в Министерството на правосъдието, там го викаха всеки ден, властта му бе не по-малка от властта на министъра, често го използуваха дори за по-поверителни задачи, и той знаеше колко се дразнят и безпокоят отгоре по повод делото Гранморен. Вестниците на опозицията все още водеха шумна кампания, едни обвиняваха полицията, че толкова много се занимавала с политически провинения, та не й оставало време да арестува убийците, други се ровеха в частния живот на председателя и загатваха, че той е свързан с двора, където царял долен разврат; изборите наближаваха и тази кампания ставаше направо пагубна. Ето защо бяха заявили на главния секретар най-безпрекословно да приключи бързо с този въпрос, все едно как. Министърът му беше прехвърлил отговорността за това деликатно дело и той, на своя отговорност, трябваше да вземе решение: необходимо бе да разсъди хубаво, не се съмняваше, че цялата вина ще бъде стоварена върху него, ако не се справи добре.