— Приемам хипотезата ви — обърна се Ками-Ламот най-сетне към господин Дьонизе. — Наистина има сериозни улики срещу този работник, щом са налице такива важни основания да си отмъщава… Но колко неприятно е всичко това, господи! В каква кал ще трябва да се ровим!… Зная, че последствията не бива да занимават правосъдието, че то трябва да надрасне всякакви тесни интереси…
Той красноречиво махна с ръка, вместо да продължи, а умълчалият се на свой ред съдия мрачно очакваше недоизречената заповед. Щом се съгласяваха с истината, до която той се бе добрал с помощта на разума си, беше готов в служба на властта да пренебрегне най-светите представи за правосъдието. Но колкото и да бе опитен в подобни сделки, секретарят този път избърза, заговори твърде рано — като господар, комуто трябва да се подчинят.
— С една дума, делото трябва да се прекрати… Направете необходимото и го приключете.
— Извинете, господине — заяви господин Дьонизе, — ходът на делото не зависи вече от мене, това е въпрос на съвест.
Господин Ками-Ламот веднага се усмихна и си възвърна достойния вид на врял и кипял, учтив мъж, който се отнася със сдържана подигравка към целия свят.
— Несъмнено. Затова се обръщам към вашата съвест. Нека тя ви продиктува единствено вярното решение, убеден съм, че ще прецените всички „за“ и „против“, за да възтържествуват свещената правда и общественият морал… Навярно знаете много по-добре от мен, че човек трябва да избира по-малкото пред по-голямото зло… С една дума, обръщаме се към вас като към добър гражданин и честен човек. Никой няма намерение да оказва натиск върху вашата независимост и повтарям ви, делото е изцяло във ваши ръце, както впрочем изисква и законът.
Съдията държеше ревностно на своята неограничена власт, особено когато му предстоеше да я използува не по предназначение, и кимаше доволно, докато слушаше тези думи.
— Впрочем — продължи събеседникът му тъй добронамерено, че в тона му вече почти се долавяше насмешка — ние отлично знаем към кого се обръщаме. Отдавна следим вашата съвестна работа и ще си позволя да ви кажа, че ако разполагахме със свободно място, още сега щяхме да ви отзовем в Париж.
Господин Дьонизе трепна. Как? Нима ако им направи исканата услуга, ще задоволят голямата му амбиция, заветната му мечта да го вземат в Париж? Но господин Ками-Ламот беше го разбрал и продължи веднага:
— Място за вас ще има, това е въпрос на време… Но след като вече се разбъбрих така, с удоволствие ще ви съобщя, че сте включен в списъка на кандидатите за орден на петнайсети август.
За миг съдията се замисли. Предпочиташе да го повишат, понеже бе пресметнал, че това ще означава сто шестдесет и шест франка повече на месец; при относителната беднотия, в която живееше, това щеше да бъде истинска благодат — можеше да поднови гардероба си, прислужницата му Мелани щеше по-добре да се храни и нямаше да бъде вече толкова кисела. Но и орденът не беше за пренебрегване. Освен това бе получил едно обещание. Не беше продажен, бяха го възпитали да бъде честен и посредствен съдебен чиновник, но се предаде пред тази надежда, пред мъглявата уговорка на началството, че непременно ще се погрижи за него. Юридическото призвание се бе превърнало за него в служба като всяка друга, той се прекланяше пред възможността да го повишат, беше се преобразил в страстен молител, винаги готов да се подчини на заповедите на властимеющите.
— Поласкан съм — промълви той, — ако обичате, предайте думите ми на господин министъра.
Стана, защото усети, че и за двамата би било неудобно да разговарят повече. После заключи с помръкнал поглед:
— В такъв случай ще прекратя разследването, като имам предвид основателните ви забележки. Естествено, след като нямаме безпрекословни доказателства срещу Кабюш, по-добре е да не поемаме ненужен риск и да започваме процес… Ще го освободим и ще продължим да го наблюдаваме.
Изпращайки го до вратата, главният секретар стана още по-любезен:
— Господин Дьонизе, ние разчитаме напълно на изключителното ви чувство за такт и на почтеността ви.
Когато остана сам, господин Ками-Ламот прояви любопитство, което бе вече излишно, и сравни почерка върху листа на Севрин с почерка от неподписаната бележка, открита сред книжата на председателя Гранморен. Приликата бе очевидна. Сгъна писмото и го скъта най-внимателно, макар да не бе споменал за него пред съдия-следователя, защото смяташе, че си струва да има подръка подобно оръжие. Пред очите му сякаш отново изникна профилът на онази крехка, но силна и тръпнеща от желание да се защити женичка, той сви безразлично и насмешливо рамене. Ах, тия създания — веднъж да не поискат нещо!