В покритото, почерняло от въглищен прах хале, осветено от големи мътни прозорци, локомотивът на Жак почиваше заедно с другите, изведен в началото на една от линиите, готов да отпътува пръв. Един огняр от депото току-що се бе погрижил за пещта, в ямата отдолу падаха недогорели въгленчета. Машината беше от бързите, с две двойни оси, изящна и огромна с големите си, леки колела, свързани със стоманени пречки, с широка, издължена и могъща снага, въплътила логиката и сигурността, които съставляват безпримерната красота на механичните създания, точността и силата. Както всички локомотиви на Западната железопътна компания, освен с номер тя бе означена и с името на една гара — Лизон, намираща се в Котантен. От обич за Жак това име се бе превърнало в женско: „Моята Лизон“ — казваше той нежно и гальовно.
И наистина бе направо влюбен в своята машина, караше я вече цели четири години. Беше карал и други — послушни и непокорни, храбри и лениви; известно му бе, че всяка си има характер, че много от тях не струват, също като жените от плът и кръв; тази я бе заобичал, защото наистина притежаваше редките качества на чудесна жена. Беше добричка, слушаше го, тръгваше леко, вървеше равномерно и устремно; защото парният й котел бе отличен. Твърдяха, че лекотата при потеглянето се дължала на превъзходните шини на колелата и най-вече на великолепно нагласените шибъри; разправяха също, че произвеждала толкова пара поради доброто качество на месинговите тръби и поради хитроумното разположение на котела. Но Жак си знаеше, че причината е в друго, защото имаше много машини със същото устройство, сглобени не по-малко придирчиво, които проявяваха далеч по-лоши качества. Това друго бе душата, тайната на производството, онова неуловимо нещо, което случайностите на обработката придават на метала, което работникът вдъхва с ръцете си при наместването на всяка част: неповторимостта на машината, нейният живот.
Затова той изпитваше мъжка обич, примесена с благодарност, към своята Лизон, която тръгваше и спираше мигновено като бързонога и послушна кобилка; обичаше си я, защото изкарваше с нея по някоя и друга пара над редовното възнаграждение като премия за икономия на гориво. Наистина парообразуването й беше толкова добро, че изразходваше значително по-малко от предвидените въглища. Само един упрек би могъл да й отправи — прекомерната нужда от смазване: буталата особено гълтаха неприлично много смазка, бяха ненаситни, безсрамни. Напразно се бе опитвал да намери изход. Машината веднага се задъхваше, ако не й угоди, просто така бе устроена. Накрая се примири с несдържаната й лакомия, както човек си затваря очите за единствения порок на някоя личност, изтъкана от добродетели; двамата с огняря само подмятаха шеговито, че трябва да й се подмазват по-честичко, както на хубавите жени.
Огънят в пещта бучеше, налягането на Лизон се увеличаваше, а Жак се въртеше около нея, оглеждаше частите й, опитваше се да разбере защо сутринта бе изгълтала повече смазка от друг път. Не откриваше нищо — тя си беше лъскава и чистичка, имаше нещо весело във вида й, подсказващо, че машинистът й е грижовен към нея. Все я бършеше и чистеше, особено след пътуване, както се разтриват потните от дългото препускане коне, търкаше яко, използуваше, че е още топла, за да махне петната и замърсяванията. Не я пресилваше никога, караше я с умерен ход и избягваше да допуска закъснения, които го принуждаваха да увеличава неприятно рязко скоростта. Тъй мирно си съжителствуваха двамата, че за четири години нито веднъж не бе отбелязвал никакво оплакване срещу нея в регистъра на депото, където машинистите вписват молбите за ремонти — лошите машинисти, мързеливци и пияници, които непрестанно се дърлеха с машините си. Този ден обаче наистина му беше тежко на сърцето заради нейната ненаситна жажда за смазка; имаше и още нещо смътно и дълбоко скрито, което не бе изпитвал досега — безпокойство, недоверие, като че ли се съмняваше в нея и искаше непременно да се убеди, че няма да му скрои някой номер по пътя.
Пекьо го нямаше и Жак се развика, като го видя най-сетне да пристига с доста преплитащ се език — обядвал бил с някакъв приятел. Обикновено двамата мъже се разбираха добре, бяха свикнали с мълчаливата близост, която споделяха в безкрайното лашкане от единия до другия край на линията, обединени от труда и от опасностите. Макар да бе с десет години по-млад от огняря, машинистът се държеше почти бащински с него, прикриваше простъпките му, позволяваше му да подремне някой и друг час, когато бе препил; другарят му не му оставаше длъжен за любезността, беше му предан като вярно куче — а бе и отличен работник, обигран в занаята, пречеше му само пиенето. За отбелязване е, че и той обичаше Лизон, а това бе достатъчно за поддържането на най-хубави отношения. Двамата си живееха с машината като тричленно семейство, никога нямаше кавги. Изненадан от грубото посрещане, Пекьо загледа Жак с още по-голяма почуда, като го чу да роптае срещу Лизон.