— Дойде ми на езика, защото много пъти си ми разправяла какъв зверски страх си брала от него като малка.
— Хайде сега пък зверски страх! Винаги преувеличаваш… Вярно, изобщо не се усмихваше. Като те погледне с ония пронизващи очи, веднага свеждаш глава. Виждала съм хора, които така се смущаваха и притесняваха от славата му на суров и мъдър човек, че не можеха да обелят думичка пред него… На мен обаче никога не ми се е карал, винаги съм усещала, че има слабост към мен…
Сега гласът й звучеше по-плавно, погледът й стана разсеян.
— Помня… Бях още момиченце, играех си с приятелки по алеите: щом той се появеше, всички се изпокриваха, дори дъщеря му Берт — тя все трепереше да не е сбъркала нещо. Аз най-спокойно го изчаквах. Той минаваше край мен, поглеждаше усмихнатото ми личице и ме потупваше по бузката… По-късно, като станах на шестнайсет години и Берт искаше да го помоли за нещо, все мен пращаше да преговарям. Аз приказвах, без да свеждам очи, и усещах как погледът му ме пари отвътре. Беше ми все едно, знаех си, че ще направи това, което искам!… Да, помня, помня! Като замижа, имам чувството, че ясно виждам всяко храстче в парка, всеки коридор, всяка стая в замъка.
Тя млъкна, притворила клепачи; по сгорещеното й, зачервено лице сякаш мина тръпка при спомена за ония отдавнашни неща, за които не желаеше да говори. За миг остана тъй, устните й леко мърдаха, сякаш ъгълчето на устата й потръпваше нервно.
— Тъй или иначе, той се държа много добре към теб — обади се Рубо, който бе запалил лулата си. — Освен че ти е дал възпитание на госпожица, погрижил се е за париците ти, пък и закръгли сумата, като се оженихме… Освен това щял да ти остави нещо, каза го пред мен.
— Да — промълви Севрин, — къщата в имението Кроа дьо Мофра2, откъдето минава железопътната линия. От време на време прекарвахме там по една седмица… Не, не ми се вярва, онези Лашене сигурно го обработват да не ми оставя нищо. Пък и аз не искам нищо, нищо!
При последните думи така повиши глас, че той се учуди, извади лулата от устата си и я загледа слисано.
— Ама си и ти! Нали разправят, че председателят имал милиони, какво лошо от това да завещае нещичко на кръщелницата си? Никой не би се изненадал, а за нас ще бъде направо чудесно.
После се сети за нещо и се разсмя.
— Да не те е страх, че ще те помислят за негова дъщеря?… Сигурно знаеш, за председателя се разказват разни историйки — нищо, че изглежда такъв мрачен. Още докато била жива жена му, май прекарал всички слугини. И защо не, такъв мъжага — и сега да рече, като нищо ще обърне някоя жена… Какво пък, току-виж, излязло, че наистина си му дъщеря!
Севрин скочи вбесена, лицето й пламтеше под тежките черни къдрици, сините й очи смутено шареха.
— Дъщеря, как не!… Не искам да си правиш шеги с това, чу ли! Възможно ли е да съм му дъщеря? Имам ли нещо общо с него?… Стига вече, да говорим за друго. Не искам да ходя в Доенвил, просто не искам, предпочитам да се прибера с теб в Хавър.
Той кимна, махна с ръка да я успокои. Добре де, добре — щом това я дразнело… Усмихваше се, никога не я беше виждал толкова нервна. Сигурно от бялото вино. За да си възвърне нейното благоразположение, взе пак ножа, отново му се възхити, избърса го внимателно; започна да си реже ноктите с него, за да й покаже, че е остър като бръснач.
— Вече е четири и петнайсет минути — промълви Севрин, като хвърли поглед към стенния часовник. — Имам да свърша още някои работи… Да не изпуснем влака.
Още не се бе успокоила напълно и вместо да подреди стаята, отиде до прозореца и се облакъти на перваза. Той остави ножа и лулата си, стана от стола, отиде при нея и нежно я прегърна. Постоя така, склонил глава на рамото й, притиснал бузата си до нейната. И двамата не помръдваха, само гледаха.
Долу все тъй неуморно сновяха малките маневрени локомотиви; движеха се почти безшумно, като пъргави, сръчни домакини, колелата им трополяха глухо, свирките им едва се чуваха. Един от тях отмина и се изгуби под Европейския мост, като теглеше към халето вагоните, отделени след разформироването на една композиция от Трувил. Далеч отвъд моста тя сякаш се отърка в някаква самотна машина, идеща от депото с лъснати медни и стоманени части — свежа и бодра, готова да отпътува. Спря се и изсвири кратко два пъти, за да я пусне стрелочникът, а той почти веднага я насочи към подредените вагони, които я очакваха край перона под централния навес. Това беше влакът от четири и двадесет и пет за Диеп. Забързани пътници се изливаха като поток, чуваше се как скърцат количките за багаж, мъже поставяха една по една грейки във вагоните. Локомотивът и неговият тендер с тъп звук се удариха в първия вагон, старши майсторът собственоръчно затегна винта на скачването. Към Батиньол небето бе притъмняло; сградите потъваха в пепелявия здрач, който вече се спускаше над ширналото се ветрило от релси, а в далечината смътно се разминаваха непрестанно заминаващите и пристигащи влакове от предградията и Околовръстния път. Отвъд мрачните грамади на складовете в дрезгавината над Париж се носеха валма червеникав пушек.
2