— Какво, какво? Ами че тя си върви като богиня!
— Не, не, неспокоен съм.
И макар всички части да бяха в отлично състояние, продължаваше да клати глава. Опита лостовете, провери клапата. Качи се на платформата, собственоръчно напълни резервоарчетата, от които се подаваше смазка за буталата; огнярят пък избърса кожуха на парния котел, по който се бе образувала лека ръжда. Песочникът работеше безотказно, нямаше никакви основания за безпокойство. Но Лизон вече не бе единствена в сърцето му. Нова любов бе започнала да го изпълва, любов към нежното, крехко създание, тъй слабо и гальовно, което допреди малко бе седяло с него на пейката в градината и се нуждаеше от обич и закрила. Никога досега не се бе сещал за надвисналата над пътниците опасност, когато независеща от него причина го бе забавяла, когато караше машината си да лети с осемдесет километра в час. И ето — самата мисъл, че ще откара обратно в Хавър тази жена, която бе взел с такава досада, която почти ненавиждаше сутринта, будеше у него тревога, страх да не стане злополука и тя да бъде ранена по негова вина, представяше си я как умира в обятията му. От този миг щеше да носи отговорност за своята любов. Събудилата съмнения Лизон трябваше непременно да се държи добре, ако искаше да запази славата си на добра служителка.
Когато стана шест часът, Жак и Пекьо се качиха на ламариненото мостче, свързващо тендера и машината; огнярят отвори клапата, щом началникът му даде знак, и в тъмното хале нахлу бяла пара. Сетне, подчинявайки се на машиниста, който бавно бе завъртял ръчката на регулатора, Лизон потегли, излезе от депото и изсвири, за да й дадат път. Почти веднага я пуснаха в Батиньолския тунел. Но се наложи да почака при Европейския мост; стрелочникът я изпрати точно навреме за експреса от шест и тридесет и двама работници я скачиха с композицията.
Вече щяха да тръгват, оставаха само пет минути и Жак надничаше навън, изненадан, че не вижда Севрин сред блъсканицата по перона. Беше сигурен, че не би се качила във влака, без първо да му се обади. Най-сетне тя се появи със закъснение, почти тичаше. Наистина мина покрай вагоните и дойде до локомотива със заруменели страни, цяла сияеща от радост.
Вдигна се на пръсти, вирнала усмихнатото си лице.
— Не се тревожете, ето ме.
Той също се засмя, щастлив, че тя е тук.
— Добре, добре! Чудесно.
Тя обаче се надигна още малко и промълви по-тихо:
— Доволна съм, приятелю, много съм доволна… Страшно ми провървя… Постигнах онова, което исках.
Жак я разбра отлично и му стана извънредно приятно. Севрин затича назад, но се обърна и подметна шеговито:
— Гледайте сега да не ме пребиете.
Той весело възрази:
— Е, има си хас! Не се бойте!
Вратите вече щракаха, Севрин едва успя да се качи; щом получи сигнал от главния кондуктор, Жак изсвири и отвори регулатора. Тръгнаха. Потеглиха също тъй, както бе потеглил за зловещото си пътуване февруарският влак, в същия час, сред същата суматоха на гарата, сред същия шум, сред пушеците. Сега обаче още не се бе стъмнило, само се бе спуснал безкрайно нежен, едва доловим здрач. Доближила лице до прозореца, Севрин гледаше навън.
Застанал в дясната част на кабината в своята Лизон, топло облечен с вълнен панталон и работна блуза, сложил здраво завързаните под фуражката очила с платнени наочници, Жак не изпускаше от поглед пътя, непрестанно надничаше иззад стъклото, за да провери видимостта. Без да обръща внимание на жестокото клатушкане, не сваляше дясната си ръка от лоста за скоростите, както лоцманът държи кормилото на кораба; внимателно и непрестанно го местеше, за да се движат с по-умерен или по-бърз ход; час по час дърпаше връвта на свирката, тъй като на излизане от Париж трудностите и препятствията бяха много. Свиреше на прелезите, на гарите, в тунелите и на големите завои. В далечината сред сгъстяващата се дрезгавина се мярна червен сигнал, той предупреди протяжно, за да му дадат път, профуча като мълния. Едва хвърляше от време на време поглед към манометъра, като завърташе колелото на инжектора, щом налягането достигаше десет килограма.
Ала очите му бяха най-често вперени в изнизващия се напред път, следеше и най-дребните промени с такова внимание, че нищо не би могло да го разсее, дори свистящият вятър. Манометърът падна на по-ниска стойност, той отвори пещта, отпусна задържащото устройство; свикналият с този жест Пекьо разбра, натроши с чук въглища и ги разстла на равномерен пласт по цялата решетка. Нажежен полъх пареше краката им; после вратичката се затвори и отново нахлу леден въздух.