Окончателното възвръщане на покоя в дома на Рубо се дължеше на благоприятната насока, в която бе приключила другата им неприятност — опасността да бъде отменено завещанието на председателя Гранморен. Следвайки съвета на госпожа Бонон, съпрузите Лашене най-сетне се бяха съгласили да не оспорват завещанието от страх да не би скандалът отново да избухне, още повече, че не бяха никак убедени дали делото ще приключи в тяхна полза. Съпрузите Рубо бяха получили своя дял и от една седмица бяха собственици на къщата и градината в Кроа дьо Мофра, оценени на около четиридесет хиляди франка. Решиха незабавно да продадат това убежище на разврат и престъпления, превърнало се за тях в кошмар — ужасът пред виденията от миналото не би им позволил да прекарат там дори една нощ; канеха се да се отърват от къщата, без дори да я потегнат, без да я чистят, заедно с мебелите. Но ако направеха публичен търг, щяха да загубят прекалено много — малцина биха се оттеглили в такава пустош, — по-разумно бе да чакат да се появи купувач, ето защо се задоволиха да закачат на фасадата голяма табела, която лесно можеше да се прочете от пътниците в непрестанно минаващите влакове. Затворените капаци на прозорците, завладяната от къпинака градина изглеждаха още по-тъжни, когато към тях се прибави изписаният с едри букви призив, че мрачното свърталище е за продан. Рубо безпрекословно отказа да се отбие там, дори за малко, за да свърши някои необходими неща, затова Севрин отиде един следобед у семейство Мизар и им остави ключовете с указание, ако се появят желаещи, да ги разведат из мястото. Купувачът можеше да се настани почти незабавно, тъй като в шкафовете имаше дори спално бельо.
После Рубо и жена му престанаха да се тревожат за каквото и да било и прекарваха всеки ден в безразлично очакване на следващия. Все някога щяха да продадат къщата и да внесат парите — всичко се нареждаше отлично. Те дори не мислеха за това, живееха си тъй, сякаш изобщо нямаха намерение да напускат трите стаи, които заемаха: трапезарията, излизаща направо в коридора, сравнително широката спалня, разположена отдясно, и тясната кухничка — отляво. Дори наклоненият ламаринен навес на гарата, който заприщваше изгледа от прозорците им като затворническа стена, вече не ги дразнеше толкова, а им действуваше някак успокоително, затвърдяваше усещането за пълно отпускане, за сънлив, безметежен покой. Поне нямаше съседи, които да им надничат, не срещаха любопитни погледи да се ровят в убежището им; оплакваха се единствено от настъпилата пролетна жега, от задухата, от ослепителните отблясъци на ламарината, нагрята от първите силни слънчеви лъчи. След ужасното сътресение, от което бяха тръпнали цели два месеца, те просто блаженствуваха, обзети от притъпяващо чувствата вцепенение. Искаше им се да не се движат, да се наслаждават на собственото си съществуване, без да треперят, без да страдат. Никога досега Рубо не се бе проявявал като такъв съвършен и съвестен служител; когато бе на дневно дежурство през седмицата, слизаше на перона в пет часа сутринта, връщаше се да хапне у дома в десет, слизаше отново в единадесет и оставаше там до седемнадесет — единадесет пълни работни часа: когато дежуреше през нощта и беше зает от седемнадесет часа до пет сутринта, не си позволяваше дори да си отдъхне и да се нахрани в дома си — ядеше в канцеларията; мъкнеше тежкото си бреме почти с удоволствие, като че ли дори му се радваше, занимаваше се и с най-дребни подробности, искаше всичко да разбере, във всичко да се намеси, сякаш умората му носеше забрава, някакво своего рода житейско равновесие, нормален живот. Севрин от своя страна бе, почти винаги сама, всяка втора седмица оставаше сламена вдовица, а през другите дни се виждаше с мъжа си на закуска и на вечеря и бе очевидно обзета от трескаво желание да се покаже добра домакиня. Иначе обикновено сядаше да бродира — мразеше да се занимава с домакинска работа и оставяше тази грижа на една възрастна жена, старата Симон, която идваше да свърши едно-друго от девет часа до обед. Но откакто се бе завърнала успокоена в дома си, без да я заплашва опасността да го напусне, все й се щеше да чисти, да подрежда. Подвиваше крак едва след като ошета навсякъде. Впрочем и двамата спяха съвсем добре. В редките случаи, когато се събираха на масата или когато си лягаха вечер, никога не говореха за делото; явно бяха приели, че е приключено, забравено.