За Севрин особено животът отново стана извънредно приятен. Тя пак започна да мързелува, остави старата Симон да се занимава с домакинството и си възвърна поведението на госпожица, свикнала да прави само изящни бодове с иглата. Беше се заела с едно несвършващо ръкоделие — бродираше някаква покривка, която заплашваше да се превърне в дело на целия й живот. Ставаше доста късно, щастлива, че може да се излежава сама в кревата, пристигането и отпътуването на влаковете я унасяха и й известяваха за минаващото време не по-зле от най-точния часовник. В началото след сватбата железопътната врява, свирките, грохотът на стрелките, гръмотевичните звуци, неочакваните вибрации, от които подскачаше заедно с мебелите като разклатена от земетресение, направо я подлудяваха. После постепенно свикна, боботещата и тръпнеща гара навлезе в живота й; сега тук й харесваше, спокойствието й сякаш се сля с непрестанното движение и с шумотевицата. До обед тя се разтакаваше, отпуснала ръце, от стая в стая, и разговаряше със старата жена. После през целия безкраен следобед седеше до прозореца на трапезарията с ръкоделието на коленете си и се радваше, че бездействува. През седмиците, когато съпругът й се връщаше да спи едва призори, чуваше хъркането му чак до вечерта; пък и за нея това бяха по-приятните седмици — тогава живееше както някога, преди да се омъжи, разполагаше се по цялата ширина на леглото, измисляше си сама какво да прави, беше напълно свободна през целия ден. Почти никога не излизаше, за нея Хавър представляваше пушек, идещ от съседните фабрики, който застилаше небето с плътните си черни кълбета над ламаринения свод, отсичащ гледката на няколко метра пред очите й. Градът бе отвъд тази неизменна стена; тя чувствуваше неговата близост и разочарованието й, задето не можеше да го види, след толкова време бе добило дори известна сладост; държеше на перваза пет-шест саксии с шибои и върбини — те бяха нейната градинка, разтушаваха я в самотата. Понякога й се струваше, че е отшелница в гъста гора. В свободните си мигове Рубо се измъкваше понякога през прозореца; минаваше по водосточния улей чак до самия му край, изкатерваше се по стръмната ламаринена плоскост и се настаняваше навръх покрива, над булевард Наполеон; седеше там, близо до небето, и пушеше лулата си, а в краката му се разстилаше градът със своите докове, над които в огромното, бледозелено море, ширнало се до безкрая, стърчеше гора от мачти.
Също такава дремливост бе като че ли завладяла и останалите семейства на железопътните служители, които живееха в съседство е тях. Коридорът, където обикновено бушуваха същински вихрушки от клюки, бе потънал в сън. Когато Филомен отиваше при госпожа Льобльо, тихият ромон на гласовете им едва се чуваше. Бяха изненадани от развоя на събитията и говореха за помощник-началника със състрадателно-пренебрежителен тон: има си хас, жена му отишла в Париж и вършила какво ли не, за да го оставят на мястото му; изобщо той си бил вече белязан и никога нямало да се отърве от падналите върху него подозрения. И понеже съпругата на касиера беше убедена, че вече не е възможно съседите да й отнемат жилището, тя чието и просто им засвидетелствуваше презрението си, като ги отминаваше гордо, без да ги поздравява; по този начин събуди неприязън дори у Филомен, която започна да я посещава все по-рядко: смяташе, че госпожата се е надула прекалено, и вече не й беше интересно с нея. Все пак, за да си има занимание, госпожа Льобльо продължаваше да дебне интрижката на госпожица Гишон с началника на гарата господин Дабади, като впрочем все така не успяваше да ги улови. В коридора се чуваше само недоловимото тътрене на плъстените й пантофи. Сънливостта се бе предала на всички и така измина един безкрайно спокоен месец, подобен на дълго затишие след продължителна буря.
Само едно нещо измъчваше и безпокоеше двамата Рубо — едно местенце от паркета в трапезарията, към което не можеха да погледнат дори мимоходом, без отново да изпитат противното усещане за несигурност. Ставаше дума за онази част от дъбовия перваз вляво до прозореца, която бяха отместили и върнали обратно, за да скрият отдолу часовника и десетте хиляди франка в злато, скътани в едно портмоне. Рубо бе прибрал часовника и парите от джобовете само за да остави впечатление, че е извършен обир. Не беше крадец и както сам казваше, по-скоро би умрял от глад, отколкото да се възползува от един чужд сантим или пък да продаде часовника. Парите на тоя старец, който бе омърсил жена му и над когото бе изпълнил своята присъда, тия пари, оплескани с кал и кръв — не, никога! Това бяха твърде нечисти пари, за да може почтен човек да ги докосне. Дори през ум не му минаваше за къщата в Кроа дьо Мофра, която приемаше като дар; само мисълта за претършуваната жертва, за отмъкнатите след ужасното престъпление банкноти го отвращаваше, събуждаше съвестта му и го караше да отстъпва, обзет от страх. И все пак не се бе наканил да ги изгори и да отиде някоя вечер да хвърли портмонето и часовника в морето. Макар предпазливостта да му подсказваше, че трябва да го стори, някакъв смътен инстинкт в него се противопоставяше на това унищожение. Голямата сума несъзнателно му вдъхваше уважение, никога не би си позволил да посегне на нея. През първата нощ бе пъхнал всичко под възглавницата си, нито едно кътче не му се бе сторило достатъчно сигурно. През следващите дни измисляше все нови и нови скривалища, сменяше ги всяка сутрин от страх да не би следователят да поиска обиск. Никога не бе проявявал такова въображение. Накрая нямаше вече сили да хитрува, умори се да трепери, един ден го домързя да извади парите и часовника, скрити под перваза; сега за нищо на света не би бръкнал вътре: струваше му се, че ще пъхне ръка в гробница, във владенията на ужаса и на смъртта, че ще освободи задрямалите призраци. Дори като минаваше през стаята, гледаше да не стъпва по тази част на паркета; ставаше му неприятно, струваше му се, че отдолу го удря слаб ток. Следобед, когато сядаше до прозореца, Севрин преместваше стола си тъй, че да не е над трупа, който по този начин обитаваше пода под тях. Не говореха за него, мъчеха се да повярват, че е въпрос на навик, започваха постепенно да се дразнят, задето по всяко време долавяха под подметките си все по-натрапчивото му присъствие. Това противно усещане бе извънредно странно, още повече, че хубавият нож, купен от съпругата и забит от съпруга в гърлото на любовника, не им причиняваше никакви страдания. Измит, той се мъдреше в едно от чекмеджетата и старата Симон понякога режеше хляба с него.