Впрочем сред спокойното ежедневие Рубо бе измислил сам още един повод за смущение, който ставаше все по-сериозен — насилваше Жак да ги посещава. Службата задължаваше машиниста да идва три пъти седмично в Хавър: в понеделник от десет и тридесет и пет до осемнадесет и двадесет; в четвъртък и в събота от двадесет и три часа и пет минути до шест и четиридесет сутринта. Още първия понеделник след пътуването на Севрин помощник-началникът го бе поканил разгорещено:
— Хайде сега, близки хора сме, няма да ни откажете да хапнете с нас… Тъй де, били сте толкова любезен с жена ми, трябва някак да ви се отблагодаря.
И Жак се бе отзовал два пъти в един месец на поканите му за обед. Притеснен от мълчанието, което се възцаряваше за дълго, щом седнеше да се храни с жена си, Рубо като че ли изпитваше облекчение, ако успееше да изнамери още един сътрапезник. Веднага си припомняше разни смехории, ставаше приказлив, шегуваше се.
— Ами че идвайте по-често! Нали виждате, ни най-малко не ни безпокоите.
Веднъж в четвъртък вечерта Жак тъкмо се беше измил и се канеше да си легне, когато срещна помощник-началника край депото; въпреки късния час на Рубо не му се седеше сам, помъкна го да се изпращат към гарата, после покани младия мъж да му дойде на гости. Севрин не се беше съблякла още и четеше. Пийнаха и като се заиграха на карти, откараха го чак след полунощ.
Обедите в понеделник и вечерните събирания в четвъртък и събота вече се превръщаха в навик. Ако „близкият човек“ не се появеше някой ден, Рубо направо го дебнеше, за да го доведе, и го упрекваше, задето ги пренебрегва. Ставаше все по-мрачен, развеселяваше се само когато беше с новия си приятел. Отначало този младеж толкова го бе разтревожил, че сега би следвало да го ненавижда като свидетел, като жив намек за ужасите, които копнееше да забрави — но тъкмо обратното, той му бе станал необходим, може би именно защото знаеше истината и не бе казал нищо. Неизреченото се бе превърнало помежду им в здрава връзка, сякаш бяха съучастници. Помощник-началникът често поглеждаше машиниста заговорнически, отведнъж стискаше буйно ръката му със сила, която надали изразяваше обикновено приятелско чувство.
Но Жак си оставаше преди всичко свежа струя за брачната двойка. Севрин също му се радваше, посрещаше го с възклицание, като жена, която нещо приятно е изтръгнало от равнодушието й. Зарязваше всичко, и ръкоделията, и книгите, заливаше се в приказки и смях, изтръгваше се от сивата дрямка на ежедневието.
— Ах! Колко хубаво, че идвате! Като чух експреса, си помислих за вас.
Останеше ли за обед, настъпваше същински празник. Вече й бе известно какво обича, излизаше, за да накупи пресни яйца, правеше всичко много мило, като добра домакиня, в чиято къща е дошъл на гости скъп семеен приятел; той не можеше да открие в поведението й нищо освен желанието да бъде любезна и да се позабавлява.