Фридрих Ницше
Човешко, твърде човешко
(Книга за свободните духове), том 1
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
„… Известно време подхвърлях на преценка различните занимания, на които хората се посвещават през този живот, и се опитвах да подбера най-доброто от тях. Ала тук не е необходимо да разказвам какви мисли се породиха от тия ми усилия: достатъчно е, че що се отнася до мен, нищо друго не ми се стори по-добро, освен да следвам твърдо намерението си, ще рече, да използвам отреденото ми време от живота, за да усъвършенствам своя разум и със средствата и начина, които съм си предначертал, да тръгна по следите на истината. Защото плодовете, които вече вкусих по този път, бяха от такова естество, че по моя преценка не би могло да се намери в този живот нищо по-приятно, нищо по-невинно; още повече че откакто прибягнах към този начин на наблюдение, всеки ден откривах нещо ново, което винаги имаше известно значение и съвсем не бе всеобщо познато. Тогава душата ми най-после се изпълни с такава радост, че всички останали неща не можеха вече нищо да и сторят.“
От латинския текст на Картезий
(Към първото издание, 1878 г.)
Тази монологична книга, възникнала в Сорент през зимния ми престой там (1876–1877 г.), нямаше да бъде предадена на обществеността, ако с наближаването на 30 май 1878 г.1 не се бе възбудило твърде силно желанието в подходящия час да дам израз на преклонението си към един от най-великите радетели за освобождението на духа.
ПРЕДГОВОР
Много често и винаги с недоумение са ми казвали, че във всички мои писания имало нещо, което ги свързва и отличава помежду им, като се почне от „Раждането на трагедията“ до наскоро публикувания „Пролог към философия на бъдещето“. Казваха ми, че всички до едно съдържали примки и капани за непредпазливи птици и една едва ли не непрестанно повтаряща се, неизречена подкана за преобръщане на утвърдени стойностни оценки и ценни традиции. Нима е възможно всичко да е било само човешко, твърде човешко? С подобен възглас човек се изскубвал от моите писания не без един вид уплаха и недоверие дори към морала, дори донякъде изкушен и окуражен да стане защитник на най-лошите неща: а какво би било, ако те са може би само най-много оклеветените? Нарекоха писанията ми школа за съмнение — нещо повече, дори за презрение, ала за щастие и за доблест, да, дори за дръзновение. Всъщност и на мен самия не ми се вярва някога човек да е гледал със същото дълбоко съмнение на света и то не само като случаен адвокат на дявола, но, казано с езика на теологията, не по-малко и като враг и предизвикател на Господа; а който отгатне нещо от последиците, залегнали във всяко дълбоко съмнение, нещо от ледените тръпки и страхове на усамотението, на което всяка категорична разлика в гледната точка осъжда обременения с нея, ще проумее също колко често, за да си почина от самия себе си, сякаш за временна самозабрава, търсех да се приютя някъде — било в лоното на преклонението или на враждата, било в научността или в лекомислието, или в глупостта; и защо, когато не намирах това, което ми бе нужно, трябваше изкуствено да го създавам, да го преиначавам, да го претворявам по мой вкус (та какво друго са правили винаги поетите? и за какво друго служи цялото изкуство на този свят?). Обаче онова, което всеки път се явяваше като насъщна необходимост за моето лечение и самовъзстановяване, бе вярата, че не съм единствен и сам и че и други като мен виждат това, което виждам аз — едно вълшебно смътно чувство за сродство и прилика във взор и желания, отдих в упованието за приятелство, слепота на двама, без подозрение и въпросителни, наслада от видимото, повърхностното, близкото, най-близкото, от всичко, което има цвят, кожа и външен блясък. В този смисъл може би биха ме упрекнали в едно своего рода „изкуство“, в една или друга изкусна фалшификация: например, че добронамерено-преднамерено съм затворил очи пред Шопенхауеровата сляпа воля за морал по време, когато погледът ми върху морала бе станал вече достатъчно проницателен; също, че съм се подлъгал по неизлечимата романтика на Рихард Вагнер, сякаш е означавала начало, а не край. Също така и по отношение на гърците, също и по отношение на немците и на тяхното бъдеще — а би могло да се състави цял списък от подобни „също така“, нали? Нека обаче приемем, че всичко това е вярно и ми е било натяквано напълно основателно, какво знаете вие, какво бихте могли да знаете за това, колко много хитрост за самосъхранение, колко много благоразумие и върховна грижа се съдържат в подобна самоизмама — и още от колко много фалш се нуждая, за да мога все отново да си позволявам лукса да поддържам жизнената си достоверност?… Но стига, аз все още живея; а животът не е измислен от морала; той иска заблуда, той живее от заблудата… но нали? ето че почвам отново и правя това, което винаги съм правил, аз, старият аморалист и птицелов — и говоря неморално, недопустимо за морала, „отвъд добро и зло“?
1
На тази дата се навършват сто година от смъртта на Волтер (1694–1778 г.), чиито горещ поклонник е бил и Ницше. — Бележка на Фридрих Ницше към първото издание, 1878 г.