Моралът като себеразделяне на индивида. — Един добър автор, който наистина обича работата си, би желал да се яви някой, който да го провали дори и само с обстоятелството, че излага същия проблем по-ясно и намира пълен отговор на съдържащите се в него въпроси. Влюбеното момиче би желало да подложи на проверка всеотдайната си вярност, като я противопостави на изневярата на любимия си. Войникът желае да падне на полето на честта заради победоносното си отечество: защото с победата на отечеството се осъществяват и най-съкровените му въжделения. Майката дава на детето това, което тя отнема от себе си съня, най-добрата храна, понякога здравето си, състоянието си. Обаче дали всичко това са неегоистични прояви? Дали тези морални деяния са чудеса, защото според израза на Шопенхауер те са „невъзможни и все пак истински“? Нима не проличава, че във всички тези случаи човек обича по-силно нещо, някаква част от себе си, някаква мисъл, определено желание, своя творба, отколкото нещо друго от себе си, така че фактически той разделя на части съществото си и едната част от него принася в жертва на другата? Нима се различава той съществено от твърдоглавеца, който казва: „По-добре да ме застрелят, отколкото да отстъпя и крачка пред този човек!“ Във всички споменати случай е налице влечението към нещо (желание, нагон, порив); не е никак „неегоистично“, ако му се поддадем с всичките му последици. В моралната сфера човек се отнася към себе си не като към individuum, а като към dividuum.
Какво може да се обещава. — Могат да се обещават действия, но не могат да се обещават чувства: защото те са независими от волята. Който обещава някому, че ще го обича вечно или че винаги ще го мрази, или че вечно ще му бъде верен, обещава нещо, което е извън властта му; наистина той може да обещава и действия, обикновено последица на любов, на омразата, на верността, но те могат да възникнат и поради други причини; защото към всяко действие водят множество пътища и мотиви. Така че обещанието да обичаш някого означава: докато те обичам, ще ти засвидетелствам с действия и дела любовта си; престана ли да те обичам, ти ще получаваш от мен винаги същите действия и дела, макар и продиктувани от други мотиви: така че в главите на хората да продължи да живее илюзията, че любовта не се е променила, че е все същата. Следователно, когато без да сме самозаслепени, се заклеваме някому във вечна любов, всъщност ние обещаваме издръжливост в една илюзорна любов.
Интелект и морал. — Човек трябва да има добра памет, за да може да удържи дадени обещания. Той трябва да има силно въображение, за да изпита състрадание. Така тясно е скрепен моралът към добрината на интелекта.
Жажда за мъст и отмъщение. Да лелееш мисъл за мъст и да я осъществиш значи да получиш пристъп на силна треска, която обаче бързо отзвучава; но да таиш мисъл за мъст, без да имаш силата и смелостта да я осъществиш, е все едно да влачиш непрестанно хронично страдание, една отрова, която те разяжда всекидневно духом и телом, Моралът, който взема под внимание единствено намеренията, оценява двата случая еднакво: обикновено първият случай се оценява като по-лош (поради пагубните последици, които може би актът на отмъщението влече след себе си). И двете оценки страдат от късогледство.
Умението да изчакваме. — Изкуството на чакането е толкова трудно постижимо, че дори великите писатели са предпочели да използват като мотив за поетичните си творби тъкмо неумението да чакаме. Такъв е случаят при Шекспир с Отело, при Софокъл с Аякс, който нямаше да се самоубие и това желание щеше да му се стори вече ненужно, ако бе изчакал само още един ден, докато се охладят неговите разбунени чувства, както намеква предсказанието на оракула; навярно би изиграл и някой номер на коварните нашепвания на засегнатата суета и би си казал: кой ли пък в моя случай не е вземал погрешно овца за герой? Нима това е толкова чудовищно? Напротив, то е нещо напълно човешко. По този начин Аякс щеше да се утеши. Но страстта не желае да чака; трагичните сътресения в живота на велики мъже често се дължат не толкова на конфликта им с епохата и с низостта на тяхното обкръжение, а на неспособността им да отложат делото си с година, две; те просто не могат да чакат. При всички дуели приятелите секунданти имат за задача да установят само едно дали двамата участници в дуела могат още да чакат; ако случаят не е такъв, тогава дуелът е разумен, доколкото всеки един от двамата си казва: „Или ще продължа да живея, тогава онзи там трябва незабавно да умре, или ще стане обратното.“ Чакане в този случай би означавало да удължим мъките от онова непоносимо издевателство над засегнатата чест пред лицето на похитителя й, а тези мъки може да са по-големи, отколкото животът изобщо струва.