Кожа на душата. — Както костите, мускулите, вътрешностите и кръвоносните съдове са обвити от кожа, която прави външния образ на човека поносим, по същия начин и поривите, и страстите на душата са забулени от суета: тя е кожата на душата, финес на срама. Повечето хора не се срамуват да си мислят мръсни неща, но се срамуват дълбоко, като си представят, че ги смятат способни на такива мръсни мисли.
Злобата е рядко явление. — Повечето хора са прекалено много заети със себе си, за да бъдат злобни.
Езичето на везната. — Ние хвалим или порицаваме според това, дали едното или другото дава повече възможност да блесне способността ни да раздаваме оценки.
Предотвратяване на самоубийството. — Съществува право, по силата на което отнемаме на един човек живота, но няма право, според което можем да му попречим да умре: това е самата жестокост.
Суета. — Ние държим на доброто мнение на хората преди всичко защото то ни носи полза, а освен това, защото искаме да доставим радост (деца на родителите, ученици на учителите и доброжелателни люде на всички останали хора изобщо). Но само когато някой отдава особено голямо значение на доброто мнение на хората за него, независимо от ползата или от желанието му да достави радост, говорим за суета. В този случай човек иска да достави радост на самия себе си, но за сметка на ближните, подвеждайки ги или да си съставят погрешно мнение за него, или като ги насочва дори към онази степен на „доброто мнение“, което неизбежно ще стане досадно за всички останали (чрез възбуждане на завист). Обикновено такъв човек иска чрез мнението на другите да утвърди собственото мнение за себе си и така да намери подкрепа за него пред самия себе си. Обаче дълбоко залегналият у нас навик да се опираме винаги на авторитета — стар колкото самия човек, подтиква мнозина да подкрепят вярата в себе си с мнението на авторитета и следователно да я вземат наготово от ръцете на другите: те се доверяват повече на чуждата преценка, отколкото на собствената. Интересът към самия себе си, желанието да си достави удоволствие достига при суетния човек толкова висока степен, че подвежда другите към фалшива, прекалено завишена оценка за себе си, което не му пречи после пак да държи на техния авторитет: значи той предизвиква заблудата и все пак и вярва. Трябва да признаем, че суетните хора желаят да се харесат не толкова на другите, колкото на себе си и стигат дотам, че пренебрегват дори собствената си полза; защото често те се стремят съзнателно да настроят ближните си неблагоприятно, враждебно, да събудят завистта им, ще рече, в ущърб на себе си: само и само заради радостта, която изпитват от собственото Аз, заради удоволствието от самонаслаждението.
Граници на човешката любов. — Всеки, който обяви другия за глупак, за долен тип, се ядосва, когато в края на краищата онзи докаже, че не е такъв.
За произхода на справедливостта. — Както правилно е разбрал Тукидит (от ужасния разговор между атинските и мелийските посланици), справедливостта (правдата) се поражда между относително равни по мощ партньори: където няма ясно изразено надмощие и една борба би се превърнала в безрезултатно взаимно напакостяване, там възниква мисълта за споразумение и преговори относно претенциите на двете страни. В зародиша си характерът на справедливостта е този на замяната. Всеки задоволява другия и всеки получава това, което цени повече от другия. Всекиму се дава онова, което той иска да има като своя собственост, като и другият получава желаното. Следователно справедливостта е отплата и замяна, при условие че има относителна равнопоставеност на мощта; от това следва, че и отмъщението се е намирало първоначално в обсега на справедливостта, че и то е един вид замяна. Също и благодарността. Корените на справедливостта естествено ни връщат към принципа на разумното самосъхранение, следователно към егоизма на познатото разсъждение: „защо да си пакостя безполезно, като може би пак няма да постигна целта си?“ Толкова за произхода на справедливостта. Поради това, че хората, съобразно с интелектуалните си привички, са забравили първоначалния смисъл на тъй наречените справедливи, правдиви действия и именно защото векове наред децата са били приучвани да се възхищават на подобни действия и да им подражават, постепенно се създава измамната представа, че справедливото действие е и неегоистично: и именно на тази измама се дължи и високата оценка на това действие, която, отгоре на всичко, както всички оценки е в перманентен процес на развитие: защото нещо, което се цени високо, се постига с всеотдаен стремеж, подражание, размножение и нараства чрез стойността на вложените усилия и усърдие на всеки един, прибавени към стойността на високооценения обект. Колко аморален щеше да изглежда светът, ако не съществуваше способността на човешката памет да забравя! Поетът би казал, че бог е поставил късопаметството като страж пред храма на човешкото достойнство.