Трите фази на досегашната моралност. — Първият симптом, че животното е станало човек, се проявява, когато дейността му не е вече насочена към моментното, а към трайното му физическо благосъстояние, т.е. когато човек става полезен, целенасочен; едва тогава си пробива път суверенната власт на разума. На още по-високо стъпало човек се изкачва, когато действа според принципа на честта: благодарение на него той се включва в колектива, подчинява се на общи емоции и това го издига високо над фазата, когато го ръководеше само егоистичната лична полза: той уважава и иска да бъде уважаван, а това ще рече, че поставя ползата в зависимост от това, което той мисли за другите, а и те за него. Накрая човек действа на последното стъпало на досегашната моралност според своя мащаб за нещата и за хората: самият той определя за себе си и за другите какво е почтено, какво е полезно; той се е превърнал в законодател на мненията според все по-усъвършенстваното понятие за полезно и почтено. Познанието и опитът му дават възможност да постави най-полезното, ще рече, всеобщата трайна полза пред личната, почтителното признание с всеобщо трайно въздействие пред валидното за момента: той живее и действа като колективен индивид.
Удоволствие и социален произход. — В общуване с хората човек добива нов вид удоволствие като добавка към онези чувства на удоволствие, които черпи от самия себе си; с него той обогатява значително кръга на тези чувства изобщо. Не е изключено доста неща, спадащи тук, да са придобити по наследство още от животните, които явно изпитват удоволствие, когато играят заедно, например майките с малките си рожби. Да не забравяме и половите връзки, те карат всяко мъжко животно да проявява интерес почти към всяко женско животно с оглед на евентуално удоволствие, и обратното. Чувството на удоволствие в междучовешките отношения прави изобщо човека по-добър: общата радост, взаимно споделеното удоволствие повишава неговия градус, то вдъхва на отделния човек сигурност, прави го по-доверчив, разсейва недоверието, завистта: защото самият индивид се чувства добре и вижда, че и партньорът му се чувства също така добре. Еднаквите външни прояви на удоволствие събуждат представата за споделени емоции, чувството за еднакво душевно устройство: същото постигат и общите страдания, бури, опасности, врагове. Вероятно върху тази основа е бил изграден най-старият съюз, чийто смисъл е задружното осуетяване и отпор на заплахата от неудоволствие в полза на отделния индивид, Така от удоволствието израства социалният инстинкт.
„Човекът постъпва винаги добре.“ Ние не обвиняваме природата в аморалност, когато ни изпраща гръм и мълния, и дъжд, който ни намокря: защо тогава наричаме злосторника аморален? Защото приемаме, че той действа произволно, под напора на свободната си воля, докато другото е една необходимост. Това разграничение обаче е заблуда, И после: дори преднамереното пакостене не при всички обстоятелства определяме като аморално; например, без да се замислим, ние убиваме преднамерено една муха, просто защото ни дразни бръмченето и; наказваме умишлено престъпника и му причиняваме болка, за да защитим себе си и обществото. В първия случай индивидът е който, за да се съхрани или за да си спести неудоволствието, умишлено причинява болка, във втория това е държавата. Всеки морал оправдава умишленото пакостене при самоотбрана: това ще рече, когато се отнася до самосъхранение. Обаче тези две гледни точки са недостатъчни, за да обяснят всички лоши действия срещу хора, извършени от хора: човек просто иска за себе си удоволствие или да се отбранява срещу неудоволствие; в известен смисъл се отнася винаги до самосъхранение. Сократ и Платон имат право: каквото и да прави, човек винаги прави това, което е добро, или това, което му изглежда добро (полезно), според степента на интелекта му, според мярата на проявената в случая разумност.
На водопада. — При вида на един водопад имаме чувството, че безбройните извивки, лъкатушения и чупки на вълните са непринуден израз на свободна воля и желания: всъщност обаче всичко е една необходимост и всяко движение е математически изчислимо. С действията на човека е същото: ако бяхме всезнаещи, бихме могли да изчислим предварително всяко отделно действие, както и всеки прогрес в познанието, всяка заблуда, всяко зло. Естествено самият действащ човек сляпо вярва в илюзията за произвола на случайността; ако в един миг колелото на всемира би спряло и се намереше някой всезнаещ, пресмятащ разум, който да използва тези паузи, той би могъл да разкаже до най-далечни времена бъдещето на всяко същество и да очертае коловоза, по който ще продължава да се търкаля това колело, Така и заблудата на действащия човек по отношение на себе си, приемането на свободната воля е част от този математически изчислим механизъм.