Безотговорност и невинност. — Абсолютната безотговорност на човека за собствените му действия и неговата същност е най-горчивата чаша, която вкусващият от познанието трябва да изпие, ако е свикнал да вижда в отговорността и в дълга благородническата грамота за своята човечност. Така всичките му оценки, пристрастия и отрицания са се обезценили и загубили своята неподправеност и чистота: най-дълбокото му чувство, отдадено на мъченика, на героя, е послужило за една измама; той не бива повече да хвали, нито да порицава, защото е нередно да се хвалят и порицават природата и необходимостта. Както обича майсторското произведение на изкуството, но не го хвали, защото самото то не е отговорно за себе си, както застава безмълвно пред тревичката, също така човек трябва да стои и пред делата на хората и пред своите собствени. Той може да се възхищава от тяхната сила, красота, разкош, обаче не бива да намира в това някакви заслуги: химическият процес и борбата между елементите, страданията на болния, който жадува за изцеление, имат толкова малко заслуги, колкото и онези душевни терзания и мигове на безизходица, при който, мятани от една посока в друга от различни мотиви, най-после решаваме да изберем, както казваме, най-силния и убедителния от тях (всъщност обаче докато най-силният мотив реши въпроса за нас). Ала всички тези мотиви, с колкото и възвишени имена да ги наричаме, са се породили от същите корени, които смятаме за изпълнени от отровни сокове; между добрите и лошите действия няма разлика във вида, а единствено в степените. Добрите действия са облагородени лоши; лошите са огрубели, оглупели добри действия. Едничкото желание на индивида за самонаслаждение (включително страхът да не го загуби) във всички случаи бива задоволено, нека човекът да действа както може, а това ще рече, както трябва: все едно дали се отнася до действия на суета, отмъщение, удоволствие, полза, злоба, коварство, или пък до действия на саможертва, състрадание, познание. Степените на способността за преценка решават в каква посока това желание ще го повлече; всяко общество, всеки индивид се съобразява постоянно с един иерархически ред на благата и според него определя своите действия и преценява тези на другите. Този мащаб обаче постоянно се мени, много действия се назовават лоши, а са само глупави, защото степента на интелигентност, която решава за тях, е била твърде ниска. Да, в известен смисъл и днес все още всички действия са глупави, защото най-висшата степен на човешка интелигентност, до която може да се стигне, положително ще бъде тепърва надхвърлена, тогава, обърнем ли поглед назад, всички наши действия и преценки ще изглеждат толкова ограничени и прибързани, колкото ограничени и прибързани ни се струват сега действията и преценките на изостанали диви племена. Едно такова прозрение може би ще ни причини горчива болка, ала после идва утехата, че тези болки са родилни. Пеперудата иска да пробие обвивката си, тя я дърпа, разкъсва я: тогава непознатата светлина, царството на свободата я заслепява и обърква. Върху такива хора, способни да изпитат този вид тъга колко ли малко ще са те! се провежда първият експеримент, за да се установи дали човечеството е в състояние да се преобрази от морално в едно мъдро човечество. Слънцето на ново евангелие хвърля първия си лъч върху най-високите върхове в душата на избраниците: и тогава мъглите се сгъстяват повече от всякога и едно до друго съжителстват най-яркият мрак и най-тъмният здрач. Новото познание казва: всичко е една необходимост а самото това познание е необходимост. Всичко е невинност: а познанието е пътят към прозрението на тази невинност. Ако удоволствието, егоизмът, суетата са необходими, за да се създадат моралните феномени и най-разкошния им цвят чувството за истина и справедливост на познанието, ако заблудата и утопиите на фантазията бяха единственото средство, чрез което човечеството постепенно успя да се издигне до дадена степен на самопросветление и самоспасение, кой би дръзнал да подцени другото средство? Кой би дръзнал да се натъжи, когато съзре целта, към която водят онези пътища? Всичко в сферата на морала е резултат на развитие, на промяна, на колебание. Така е, всичко тече; ала и всичко е в потока и се носи към дадена цел. Нека в нас продължи да властва унаследената привичка за измамна преценка, любов, омраза, ала под влияние на развиващото се познание тя ще отслабва: постепенно у нас ще покълне на същата почва един нов навик на разбиране, на нелюбов и неомраза, на обзор и може би след хилядолетия той ще стане достатъчно мощен, за да даде на човечеството жизнеността да създава също така редовно мъдрия, невинния (съзнаващ невинността си) човек, както сега създава немъдрия, несправедливия, съзнаващ вината си човек — това ще рече необходимото предварително стъпало, а не антипода на другия.