Така някога, когато ми бе нужно, си измислих и „свободните духове“, на които е посветена тази меланхолно-дръзновена книга с наслов „Човешко, твърде човешко“. такива „свободни духове“ не съществуват и никога не са съществували, но както казах, тогава те ми бяха необходими за компания, за да поддържам доброто си настроение по време на неприятни преживявания (болести, усамотение, чужбина, горчивини, бездействие): като бодри другари и призраци, с които да побъбриш и да се посмееш, когато ти се бъбри и смее, и които можеш да изпратиш по дяволите, когато станат скучни като компенсация за липсата на приятели. А най-малко бих искал да се съмнявам, че един ден би могло да съществуват такива свободни духове, че нашата Европа ще има сред своите синове от утре и вдругиден подобни смели и дръзки люде, реални и от плът и кръв, а не само както в моя случай фантомен продукт на отшелническа фантазия. Аз ги виждам вече да идват, бавно, много бавно, а може би и аз ще допринеса нещо, за да ускоря тяхното идване, ако опиша предварително при каква констелация на съдбите ги виждам да възникват, по какви пътища ги виждам да идват?
Може да се приеме, че един дух, в който един ден типът на „свободния дух“ ще се развие и узрее до пълно съвършенство и сладост, е изживял съдбовния си миг в едно голямо освобождение, тъй като в миналото си е бил толкова повече обвързан дух, привързан сякаш завинаги към своя стълб. Кое обвързва най-здраво? Кои въжета не могат да се разкъсат? При хора от елитен тип това ще бъдат задълженията: благоговението, присъщо на младежта, трепетът и нежността пред всичко патриархално и достопочтено, благодарността към земята, която ги е откърмила, към десницата, която ги е водила, благодарността към светилището, където са се научили да се молят най-възвишените им мигове ще ги обвързват дори най-здраво, ще им вменяват чувството за дълг най-трайно. За подобни обвързани духове голямото освобождение идва внезапно, като земен трус: изведнъж младата душа се разтърсва, тя се откъсва, изтръгва и тя самата не разбира какво става. Един мощен порив я подема и става за нея неотменна повеля; пробуждат се волята и желанието да потегли, където и да е, на всяка цена лумва буйно и опасно любопитство към неоткрити светове и пламти неугасимо във всичките и фибри. „По-добре да умра, отколкото да живея тук!“ така звучи изкусителният глас и властната повеля:
а това „тук“ и това „у дома“ е всичко, което дотогава е обичала! Внезапна уплаха и съмнение към това, което дотогава е обичала, мълниеносно презрение към това, което за нея е било досега дълг, едно бунтовно, произволно, вулканично напиращо желание за странстване, за непознати светове, за отчуждение, охладняване, изтрезняване, вледеняване, зараждане на омраза към любовта, може би и една светотатствена хватка и поглед назад, натам, където доскоро е боготворила и обичала, а може би и пареща вълна на срам от онова, което току-що е сторила, същевременно и ликуване, че го е сторила, едно опиянено вътрешно, тръпнещо в ужас ликуване, което подсказва победа — победа? — над какво? — над кого? една загадъчна, поставяща безброй въпроси, съмнителна победа, ала все пак първата победа: — подобни лоши и болезнени неща са част от историята на голямото освобождение. Този пръв изблик на сила и воля за самоопределяне, за самооценка, волята за свободна волеизява, всичко това е същевременно болест, която е в състояние да разруши човека: а колко неприкрито се изразява болестта в буйните опити и чудатости, с които освободеният, разкрепостеният се опитва занапред да докаже своята власт над нещата! Той броди зловещ наоколо, незадоволил похотта си; неговата плячка трябва да изкупи опасно набъбналата му гордост; той разкъсва онова, което го дразни. С ехидна усмивка преобръща всичко, което е забулил, което смята за пощадено поради някакъв срам: той се опитва да види как ще изглеждат нещата, ако ги преобърне. Нищо друго освен произвол и удоволствие от произвола не разкрива внезапната му благосклонност към онова, което дотогава се е ползвало с лоша слава — ако изпълнен с любопитство се прокрадне изкусително около най-забраненото. В дъното на неговото трескаво блуждаене — защото той странства неспокоен и без цел като в пустиня — стои въпросителният знак на непрестанно нарастващото опасно любопитство. Не би ли могъл да преобърне всички ценности? И дали доброто все пак не е зло? а Бог само изобретение и хитра уловка на дявола? Дали в дълбоката си същност всичко не е може би фалшиво? И ако сме измамени, не сме ли тъкмо поради това и измамници? А не трябва ли да бъдем също и измамници? Подобни мисли го водят и подвеждат все по-надалеч, все по-встрани. Самотата го обгръща и обвива все по-заплашителна, тя го души все повече и стяга по-силно сърцето му, онази страшна богиня и mater saeva cupidinum2, ала кой знае днес какво е самота?…