Художникът и чувството му за истина. — В стремежа си да открива истини художникът проявява по-слаб усет за морал от мислителя; той не желае да се лиши ни най-малко от блестящите, дълбокомислени тълкувания на живота и се опълчва срещу прозаични, обикновени методи и резултати. Привидно той се бори за по-високото достойнство и значение на човека, в действителност обаче не желае да се откаже от най-силно въздействащите предпоставки в изкуството си, а именно от фантастичното, митичното, несигурното, екстремното, от усета за символика, от надценяването на личността и вярата в чудодейната природа на гения. Следователно за него е по-важно да съхрани във времето своя творчески натюрел, отколкото да има упование в науката и да отрази истината във всеки образ, колкото и обикновен да е той.
Изкуството като заклинател на духове. — Между другото изкуството има и задачата да съхранява, да нанася по-свежи бои върху угаснали, избледнели вече представи; решавайки тази задача, то сплита във венец различни епохи и изважда от забвение духовете им. Наистина това е само мнимо възкресение от гробовете или поява на любими мъртъвци в съновидения, но поне за кратки мигове заспалото старо чувство отново оживява и сърцето почва да тупти в забравения вече ритъм. Само заради тази всеобща полза от изкуството ние не би трябвало да придиряме много на художника, задето не стои в първите редици на просвещението и на прогресивното възмъжаване на човечеството: през целия си живот той е останал едно дете, един юноша и не е мръднал от онази точка, където го е връхлетял творческият му порив. Общопризнато е обаче, че чувствата от по-първите стъпала в живота са по-близки на тези от предходните времена, отколкото на нашето съвремие. Художникът неволно поема задачата да върне човечеството към детството му: това е едновременно негова слава и негово ограничение.
Поетите като облекчители на живота. — Доколкото имат желание да облекчават живота на хората, поетите или отвръщат взор от мъчителното настояще, или му помагат да блесне с нови багри, осветявайки го със сияйния лъч на миналото. За да могат да постигнат това, трябва в някои отношения самите те да са същества с душевност, извърната назад, така че да послужат като мостове към стародавни времена и представи, към отмиращи или отмрели вече религии и култури. Всъщност те винаги и по необходимост са епигони. Естествено би могло да се споменат и някои неблагоприятни неща за средствата, с които облекчават живота: те успокояват и лекуват само временно, само за мига, дори възпират хората да работят за истинско подобрение на положението си, като охлаждат и утоляват палиативно тъкмо страстта на недоволните, които напират към действие.
Бавната стрела на красотата. — Най-благородният вид красота е тази, която не ни пленява изведнъж, не ни връхлита буйно и зашеметяващо (тази красота лесно буди отвращение), а онази бавно проникваща красота, която отнасяме почти несъзнателно със себе си, за да я срещнем отново някога насън, и която най-после, след като дълго време е стояла скромно включена в сърцето ни, ни завладява всецяло, изпълва очите ни със сълзи, а сърцето ни с копнеж. За какво закопняваме ние с очи, вперени в красотата? Закопняваме да бъдем красиви: въобразяваме си, че с красотата е свързано много щастие. Но се заблуждаваме.
Одухотвореност на изкуството. — Изкуството надига глава там, където религиите постепенно отмират. То поема в себе си множество от породените чрез религията чувства и настроения, вселява ги в сърцето си и така самото изкуство добива дълбочина и одухотвореност и вече е в състояние да вдъхва възторг и да извисява душата, нещо, на което дотогава не е било способно. Богатото, набъбнало като пълноводна река религиозно чувство се развива и руши прегради непрестанно, неудържимо в устрема си да завоюва нови светове. Растящото просвещение обаче е разклатило догмите в религията, вдъхнало е дълбоко недоверие към тях: ето защо, изтласкано от религията чрез просвещението, чувството се хвърля в обятията на изкуството, а в отделни случаи и в политическия живот, та дори и в науката. Навсякъде, където в човешките стремежи се долавят по-мистични, по-мрачни краски, може да се предполага, че по тях все още лепнат следи от видения на духове, упойващ дъх на тамян и силуети на църкви.