Изкуството на грозната душа. — Желанието в изкуството да намери израз само хармоничната, нравствено уравновесена душа стеснява прекалено много неговите рамки. Както в изобразителното изкуство, така и в музиката, и в поезията, наред с изкуството на красивата душа съществува и изкуство на грозната душа; обаче най-мощните въздействия в изкуството, сломяването на души, раздвижването на камъни, превръщането на звяра в човек, са се удали може би най-сполучливо тъкмо на това изкуство.
Изкуството всява тъга в сърцето на мислителя. — Колко силна е потребността от метафизика и как самата природа на човека накрая с мъка се разделя с нея, се долавя още от факта, че дори у свободомислещия, отърсил се вече от всичко метафизично, чрез най-сюблимните въздействия на изкуството лесно може да се пробуди и зазвънти отдавна занемялата, дори скъсана метафизична струна. Да речем например, че при някои пасаж от Деветата симфония на Бетховен той чувства как се извисява над земята и витае в някакъв звезден храм с мечтата за безсмъртие в сърцето; около него сякаш всички звезди започват да искрят, а земната твърд да потъва все по-дълбоко. Обаче опомни ли се, остра болка пронизва сърцето му и той закопнява за човека, който ще му възвърне изгубената любима, все едно дали ще я назовем религия или метафизика, В подобни мигове интелектуалната му природа е поставена на изпитание.
Игра с живота. — Лекотата и лекомислието на Омировата фантазия бяха необходими за укротяването и временното уталожване на прекомерно страстната душевност и крайно острия разсъдък на древните гърци. Заговори ли у тях разсъдъкът — колко суров и жесток изглежда тогава животът! Те не се заблуждават, а съзнателно окичват живота с лъжи. Симонид посъветвал сънародниците си да приемат живота като една игра. Те твърде добре познавали сериозността, носеща мъка и страдание.
Образецът на великото събужда в по-суетните натури стремеж към външно подражание дори към превъзходство; при това всички големи дарования притежават гибелната склонност да задушават множество по-слаби таланти и зародиши, сякаш искат да опустошат природата край себе си. Най-щастливият случай на разрешение в развитието на едно изкуство е, когато много гении взаимно се държат в определени граници; при тази борба обикновено и на по-слабите и по-крехки натури благосклонно се предоставят въздух и светлина.
Изкуството като опасност за художника. — Заплени ли изкуството с мощта си един индивид, той бива привлечен към съзерцанието на епохи, през които изкуството е било в своя най-голям разцвет; тогава то въздейства ретроградно. Художникът все повече се поддава на преклонение пред внезапни вълнения, вярва в богове и демони, одушевява природата, ненавижда науката, сменя своите настроения като хората на древността и жадува за рухване на всички неблагоприятни за изкуството налични предпоставки, и то с буйността и несправедливостта на дете. Сам по себе си художникът е вече едно изоставащо същество, защото продължава да стои при играта, а тя спада към младостта и детството; добавя се и обстоятелството, че душата му постепенно прираства към отминали епохи. Най-сетне се стига до дълбок антагонизъм между него и връстниците му от неговото време и до тъжния му край. Според разказите на древните и Омир, и Есхил в своя заник са живели и умрели в меланхолия.
Сътворени хора. — Когато казват, че драматургът (изобщо художникът) истински сътворява характери, всъщност става дума за една красива измама и преувеличение, а в тяхното съществуване и разпространение изкуството празнува един от своите неволни, в действителност излишни триумфи, фактически ние не разбираме много неща от истинския жив човек и правим само съвсем повърхностни обобщения, когато му приписваме един или друг характер. Това наше твърде несъвършено отношение към човека споделя и поетът, като нахвърля също така повърхностно скици за човеци (в този смисъл „сътворява“), както повърхностно е и нашето познание за тях. Тези сътворени от поетите характери съдържат твърде фалшива хубост. Те съвсем не са естествени създания на природата от плът и кръв, а също както нарисуваните хора са малко прекалено тънки и не понасят погледи отблизо. Допуска се голяма грешка дори когато се твърди, че характерът на обикновения жив човек бил често противоречив, а сътвореният от драматурга характер бил първообразът, който природата искала да създаде. Истинският жив човек е безусловна необходимост (дори и със споменатите противоречия), но ние невинаги съзнаваме тази необходимост. Измисленият човек, рожба на фантазията, се опитва да означава нещо необходимо, но само пред тези, които и за истинския човек имат твърде груба, неестествена и опростена представа, така че няколко ярки, често повтарящи се черти, подсилени с много светлина, с много сенки и полусенки наоколо, напълно задоволяват претенциите им. Те лесно са склонни да приемат тази оптическа измама за действителния, необходимия човек, защото са свикнали да виждат действителния човек като продукт на фантазията, като силует, произволно съкращение на цялото. А това, че дори живописецът и скулпторът изобразявали „идеята за човека“, е чиста проба фантазия и сетивна измама: ако твърдим подобно нещо, значи сме се примирили с тиранията на окото, тъй като то вижда от човешкото тяло само повърхността, само кожата. Но не по-малко и вътрешното тяло спада към идеята. Изобразителното изкуство иска да онагледи характерите върху кожата; словесното изкуство използва словото за същата цел, като отразява характера и звука. Изкуството изхожда от естественото неведение на човека за вътрешната му същност (в тяло и характер): то не е създадено за физици и философи.