Художникът и поклонниците му трябва да вървят в крак. — Приемствеността между една степен на стила към друга трябва да се осъществява толкова бавно, че не само художниците, но и слушателите, и зрителите да могат да участват в този процес и да знаят точно какво става. В противен случай внезапно се отваря огромна пропаст между художника, създаващ творбите си на някой далечен връх, и публиката, която, неспособна да се изкачи на тази височина, накрая недоволна се връща обратно в низините. Защото престане ли един художник да увлича след себе си публиката в своя възход, тя бързо пада все по-надолу и се сгромолясва толкова по-дълбоко и по-опасно, колкото по-високо я е възнесъл геният подобно на орел, от чиито остри нокти издигнатата в облаците костенурка, за нейна зла участ, се изтръгва и загива.
Произход на комичното. — Ако подхвърлим на преценка факта, че в течение на стотици хиляди години човекът е бил животно, достъпно в най-висша степен на страха, и че всичко внезапно, неочаквано го е принуждавало да бъде всеки миг готов за борба, дори може би за смъртта, да, че дори по-късно, при съществуващи вече социални отношения, всяка сигурност е почивала върху очакваното, традиционното в мнения и дела, не бива да се учудваме, че при всяко внезапно, неочаквано слово и дело, дошли без да го уплашат и му навредят, човекът изпада в буйна радост и преминава в противоположното състояние на страха: треперещото, сгърчено от страх същество изправя бързо снагата си в целия й ръст, разкършва се — човекът се смее. Този преход от мигновен страх в краткотрайна веселост се нарича комичен феномен. Затова пък при феномена на трагичното човек бързо преминава от състояние на буйна, продължителна веселост в състояние на панически страх; но тъй като между смъртните състоянието на буйна продължителна веселост се среща много по-рядко от поводите за страх, комичното в света далеч превишава трагичното. Човек се смее много по-често.
Честолюбието на художника. — Древногръцките художници, например трагиците, са творили, за да побеждават; цялото им изкуство е немислимо без съперничество помежду им. Добрата Хезиодова10 Ерида11, честолюбието, окриляло техния гений. Това честолюбие изисквало обаче преди всичко творбите им да получат най-високо признание в собствените им очи, според тяхното разбиране за съвършенството, без оглед на господстващия вкус и общото мнение за съвършенството на една художествена творба. Ето защо Есхил и Еврипид дълго време нямали успех, докато най-сетне си възпитали художествени критици, които да оценяват творбите им по установените от самите тях критерии. Така те се стремят към победа над съперниците си според собствената си преценка, като ги призовават пред собствения си съд и наистина искат да бъдат по-съвършени от тях. Тогава вече изискват от останалите одобрение на собствената оценка, потвърждение на присъдата си. Домогването до високата чест в случая означава „да се постигне превъзходство и да се желае неговото публично признание“. Липсва ли първото и все пак се желае второто, говорим за суета. Липсва ли суета и не възниква ли нуждата от нея, говорим за гордост.
Да забравим автора. — Пианистът, изпълняващ композицията на един майстор, свири най-добре, когато с изпълнението си ни застави да забравим автора й и постига илюзията, че разказва някакъв епизод от своя живот или нещо непосредствено преживяно. Естествено, ако той самият не е значителен изпълнител, всеки ще проклина бъбривостта му, с която разказва свои преживелици. Следователно той трябва да знае как да заплени въображението на слушателя. От друга страна, с това се обясняват всички слабости и щуротии на „виртуозността“.
Corriger la fortune.12 В живота на великите художници има лоши случайности, принуждаващи например живописеца да скицира най-значителната си картина само като бегла идея или принудили дори и Бетховен да ни остави в някои големи сонати (например в голямата соната B-dur) само незадоволителен клавирен откъс от темата на цяла симфония. В това отношение по-късният творец във времето ще трябва да се опита и допълнително да коригира живота на великите майстори; а това би извършил например този, който, владеейки до съвършенство магията на оркестровото въздействие, би извикал на живот симфонията, обречена на мнима смърт чрез сонатата за пиано.
10
Хезиод (VIII в. пр. н. е.) — древногръцки поет от Беотия, създател на дидактическата поезия. — Бел. прев.