Драконов закон срещу писателите. — На писателя би трябвало да се гледа като на злосторник, който само в най-редки случаи заслужава оправдание или помилване. Това би се оказало радикално средство срещу преобладаващото влияние на книгите.
По образеца на древните гърци. Голяма пречка за съвременното познание е обстоятелството, че поради непрестанно превъзнасяне на чувствата векове наред всички слова са станали мъгляви и надути. По-висшата степен на културата, подвластна на познанието (макар и не на тиранията), се нуждае от голямо отрезвяване на чувството и силна концентрация на всички слова; именно в това отношение гърците от епохата на Демостен са наши предшественици. Всички съвременни съчинения се отличават с известна екзалтираност; дори когато са написани просто, словата в тях все още действат ексцентрично на чувствата. Трезв размисъл, сбитост, студенина, простота, доведени дори съзнателно до крайния предел, изобщо сдържаност на чувството и мълчаливост — единствено те могат да помогнат. Впрочем този хладнокръвен начин на писане и чувстване днес е много примамлив като контраст. Тук се крие естествено нова опасност. Защото острият студ е не по-малък дразнител от високия градус на топлината.
Добри разказвачи — лоши тълкуватели. — Завидната психологическа сигурност и последователност на добрите разказвачи, доколкото могат да се проявят в действията на героите им, стоят често в едно наистина смешно противоречие с тяхното неумение да правят психологически анализ, така че културата им в един момент изглежда изключително висока, а в следващия окайващо ниска. Случва се, и то твърде често, те да тълкуват явно погрешно собствените си герой и техните постъпки. Колкото и невероятно да звучи, това е вън от всякакво съмнение. Не е изключено и най-великият клавирен виртуоз да е размишлявал твърде малко върху техническите предпоставки и специалната податливост, неподатливост, полезност и данни за развитие на всеки пръст (дактилна етика), поради което прави груби грешки, когато разговаря за тия неща.
Съчиненията на познатите ни и техните читатели. — Съчиненията на наши познати (приятели и неприятели) ние винаги четем по двояк начин, доколкото познаващият инстинкт непрестанно нашепва на ухото ни: „Това е от него, признак на вътрешната му същност, на преживяванията и дарованието му“, а в същото време друг вид познаващ инстинкт се опитва да установи какъв е приносът на въпросната творба, каква оценка изобщо заслужава независимо от автора й, с какво обогатява знанията ни. Подразбира се от само себе си, че тези два вида четене и преценяване си пречат взаимно. А и разговорът с един приятел ще пожъне добри плодове за познанието едва тогава, когато и двамата партньори най-после започнат да мислят само за проблема и забравят, че са приятели.
Жертви на ритъма. — Понякога добри писатели променят ритъма на определен период само защото не признават на обикновените читатели способността да проумеят такта в първообраза му. Ето защо, за да ги улеснят, те дават предпочитание на по-познати ритми. Подобно съобразяване с немощта на съвременните читатели да долавят ритъма е изтръгвало не една въздишка на съжаление, защото много нещо е пожертвано за него досега. — Дали и с добрите музиканти положението не е същото?
Незавършеността като средство за художествено въздействие. Незавършеността на дадено нещо често упражнява по-силно въздействие от завършеното; такъв е например случаят с хвалебственото слово: за да осъществи предназначението си, е необходима тъкмо заинтригуваща незавършеност на изложението като ирационален елемент, объркващ въображението на слушателя с представата за море, но забулващ като в мъгла отсрещния бряг, т.е. крайния праг на подлежащия на възхвала обект. Споменем ли известните заслуги на един човек и спрем ли се изчерпателно и нашироко на тях, винаги изниква подозрението, че това са единствените му заслуги. Който стигне в хвалебствията си докрай, се поставя над възхвалявания, сякаш изобщо не го забелязва. Ето защо завършеното отслабва ефекта на въздействието.
Предпазливост при писане и преподаване. — Който веднъж се е опитал да пише и чувства как се разгаря в него страст към писане, извлича от всяко свое преживяване и занимание само онова, което, може да сподели като писател. Мислейки единствено за писателя и неговата публика, той забравя себе си, стремежът му е да вникне във всяко нещо, но не за да го използва за себе си. В повечето случаи един учител става неспособен да върши нещо за собственото си добро, а мисли винаги повече за доброто на учениците си и всяко познание му доставя радост само доколкото може да им го предаде. Накрая той се смята само още като посредник, като средство за предаване на знания, така че изгубва безвъзвратно сериозността, която дължи на самия себе си.