Лошите писатели са необходимост. — Винаги ще има нужда от лоши писатели, защото те отговарят на вкуса на недоразвитите, още недозрели възрастови групи, а и те имат същите потребности както зрелите. Ако човешкият живот бе по-дълъг, броят на напълно зрелите индивиди щеше да превиши или поне да се изравни с този на недозрелите. За съжаление сега обаче повечето хора умират твърде млади, а това значи, че винаги ще преобладават недоразвити интелекти с лош вкус. А освен това с присъщата на младостта разпаленост те горещо желаят да задоволят потребността си и така прибягват принудително до лоши автори.
Твърде близо и твърде далеч. — Често пъти читателят и авторът не се разбират взаимно, защото авторът познава прекалено добре своята тема и я намира почти скучна. Ето защо той пропуска умишлено стотиците примери, които би могъл да приведе; обаче читателят не е запознат в подробности с проблема и щом примерите липсват, лесно решава, че той не е достатъчно обоснован.
Един изчезнал вече подготвителен етап за овладяване на изкуството. От всички занимания в гимназията най-ценни бяха упражненията по латински стил. Те именно бяха истински упражнения по изкуство докато всички занимания имаха за цел само усвояване на знания. Да се даде предимство на немската словесност е варварщина, тъй като ние все още нямаме образцов, израснал от публичното красноречие немски стил; но ако чрез немските съчинения искаме да подпомогнем мисловния процес, положително ще е по-добре за известно време да се абстрахираме изобщо от стила, следователно да теглим граница между упражнения по мислене и упражнения по излагане на мисли. Последните би трябвало да почиват на богат спектър от възможности за оформяне на дадено съдържание, а не на самостоятелно съчиняване на текст. Неразкрасеното, голо изложение на определено съдържание бе задача на латинския стил, за който старите учители притежаваха отдавна изчезналия особено изтънчен слух. Който по-рано се бе научил да пише добре на някой съвременен език, го дължеше главно на тези упражнения (днес по принуда трябва да се учим от старите французи), И нещо повече, той осъзнаваше величието и трудността на формата и се подготвяше изобщо за изкуството по единствено правилния път — именно чрез практиката.
Писателят като живописец. — Един значителен обект може да се изобрази най-сполучливо, ако багрите на картината се извлекат от самия предмет, също както постъпва химикът, а после да се нанесат с вдъхновението на артиста, тъй че рисунката да израсне постепенно от контурите и преливанията на багрите. Тогава картината добива възхитителна окраска на природен елемент, а именно в това е значението на самия предмет.
Книги, които ни учат да танцуваме. — Има писатели, които поради това, че представят невъзможното за възможно и говорят за нравственост и гениалност така, сякаш и двете са само един каприз и произволно желание, предизвикват чувство на волна и опиваща свобода, също като че ли човек се е изправил на пръсти и някакъв вътрешен порив го подтиква да танцува.
Недовършени мисли. — Както не само зрялата възраст, но и юношеството, и детството имат стойност сами по себе си и съвсем не трябва да се преценяват като преходи и мостове, така и недовършените мисли имат своята стойност. Ето защо не бива да измъчваме поета с дребнави тълкувания и да се забавляваме с несигурността на неговия хоризонт, сякаш е оставил открити още много пътища за размисъл. Ние сме на прага и сякаш изчакваме изравянето на някое съкровище: имаме чувството, че ей сега ще се открие рядка находка от дълбокомислие. Докосне ли се до някоя основна мисъл, поетът предвкусва нещичко от удоволствието на мислителя и разпалва и у нас желанието да посегнем към нея, но тя игриво прелита край главите ни, пърхайки с най-красивите криле на пеперуда и все пак ни се изплъзва.
Книгата, станала почти човек. — Всеки писател всеки път отново се удивлява, виждайки как книгата, веднъж откъснала се от него, заживява свой собствен живот; той изпитва чувството, сякаш една частица от някое насекомо се е отделила и сега върви по свой собствен път. Може би той съвсем е забравил книгата, може би да се е издигнал над залегналите в нея възгледи, може би самият той да не я разбира вече и да е изгубил крилата, с които е летял, когато е съчинявал тази книга. Междувременно тя си търси читатели, разпалва към живот, дарява щастие, всява страх, вдъхновява за нови творби, превръща се в душа за нови помисли и постъпки — накратко: живее като същество, надарено с разум и душа и все пак не е човек. Най-щастлив жребий е изтеглил авторът, който вече на старини може да каже, че всички негови животворни, укрепващи, възвисяващи, просветляващи мисли и чувства продължават да живеят в творбите му и че той самият не е нищо повече от сива пепел, докато огънят, разпален от него, е съхранен и разнесен по света. Размислим ли още, че не само книгата, а и всяко човешко действие става по някакъв начин повод за възникването на други действия, решения, мисли, че всичко, което става, се сплита неразривно и здраво с всичко, което ще стане тепърва, ще ни се открие истинското безсмъртие, това, което съществува — именно безсмъртието на движението. Всичко, което веднъж е задвижило нещо, е включено навеки като насекомото в кехлибара в общия съюз на всички живи същества.