Радост на старини. — Мислителят, а също и художникът, вградили своята по-добра същност в творбите си, изпитват едва ли не истинско злорадство, когато гледат как времето бавно разяжда и руши тялото и духа им, сякаш скрито от някой ъгъл наблюдават крадеца, заловил се да разбива касата с парите, докато те знаят, че тя е празна и всички съкровища са спасени.
Спокойна плодовитост. Родените аристократи на духа не проявяват прекалено усърдие, творбите им съзряват и някоя спокойна есенна вечер падат сами от дървото, без да са трескаво желани, поощрявани, изтласкани от нещо ново. Непресекващата воля за творчество е долна страст и говори за ревност, завист, честолюбие. Ако човек е нещо, всъщност не е необходимо непременно да върши нещо — и все пак върши много нещо. Съществува и по-висша разновидност от „продуктивния човек“.
Ахил и Омир. — Вечно се повтаря същото както при Ахил и Омир. Единият преживява, има чувства, другият ги описва. Истинският писател само облича афекта и опита на другите в слова, той е творец и от малкото, което е изпитал, трябва да разгадае много неща. Поетите съвсем не са хора на силните страсти, но често се представят за такива поради смътното чувство, че обрисуваната от тях страст внушава повече доверие, ако опитът им в тази област бъде потвърден от собствения им живот. Достатъчно е човек да захвърли всякакви задръжки, да не се владее, да дава воля на гнева си, на щенията си и веднага целият свят възкликва: О, колко страстен е той! Ала разтърсващата из дъно, разяждаща индивида и често всепоглъщаща страст е нещо съвсем друго: той я изживява, положително няма да я описва в драми, звуци или романи. Художниците често са разюздани индивиди, доколкото изобщо не са художници; но това е вече нещо съвсем друго.
Стари съмнения във въздействието на изкуството. — Нима наистина, както твърди Аристотел, трагедията разтоварва душата от състрадание и страх, така че слушателят се завръща по-твърд и по-спокоен у дома си? Дали наистина историите за духове намаляват страха и суеверието? При някои физиологични процеси, например при любовната наслада, след задоволяване на потребността наистина настъпва известно облекчение и временно уталожване на нагона. Но страхът и състраданието не са в този смисъл потребности на определени органи, търсещи облекчение. А постепенно дори всеки нагон, привикнал към системно задоволяване, заяква въпреки споменатите периодични облекчения. В отделни случаи възможно би било трагедията да смекчава и разтоварва душата от чувствата на състрадание и страх: въпреки това в цялост не е изключено чрез трагическото въздействие те да се засилят и Платон все пак да има право, когато твърди, че трагедията прави човека изобщо по-боязлив и по-сантиментален. Дори самият трагически поет ще промени неизбежно своя светоглед, ще започне да гледа мрачно и изпълнен с ужас на света, а душата му ще се размекне, ще стане капризна и сълзливо-прочувствена. А това пак би потвърдило мнението на Платон, че трагическите поети, а с тях цели градски общини, любувайки се особено много на творбите им, се изродили, като проявявали все по-голяма невъздържаност и разюзданост. Ала какво право има изобщо нашето съвремие да дава отговор на великия въпрос на Платон за моралното въздействие на изкуството? Дори да имахме изкуство, къде е неговото въздействие, изобщо каквото и да било въздействие на изкуството?
Радост от безсмислицата. — Нима е възможно човек да се радва на безсмислицата? А това ще е тъй, докато по света има хора да се смеят, може да се каже дори, че навсякъде, където има щастие, има и радост от безсмислицата. Превръщането на опита в неговата противоположност, на целесъобразното в безцелното, на необходимото в произволното, но така, че този процес да не напакостява и се извършва само веднъж в изблик на палавост, именно това доставя наслада, защото ни освобождава мигновено от принудата на необходимото, на целесъобразното и съгласуваното с опита, в чието лице сме свикнали да виждаме свои неумолими господари. Ние играем и се смеем тогава, когато очакваното (което обикновено вдъхва страх и напрежение) отмине, без да ни навреди. Това е радостта на роба по време на Сатурналиите13.
13
Тридневни или петдневни празници в древния Рим през декември в чест на бога Сатурн и „златното време“ на Сатурновия век на свободата и равенството. По време на празненствата робите получавали пълна свобода. — Бел. прев.