От това болезнено усамотяване, от пустошта на подобни години на изкушение е далеч още пътят до онази огромна, всеобхватна сигурност и непоклатимо здраве, без които не може да мине дори и болестта като средство и въдица по пътя към познанието, до онази истинска зряла свобода на духа, която е колкото самообладание, толкова и дисциплина на сърцето и открива пътища към много и разнопосочни начини на мислене — до онази вътрешна всеобхватност и изтънчване на натрупаното богатство, които изключват опасността духът да се изгуби по собствените си пътища, да се влюби и опиянен да приседне в някой ъгъл, до онзи излишък от пластични, целебни, продуктивни и възстановяващи сили, които са именно белег за голямото здраве, онзи излишък, който дава на свободния дух опасното предимство да живее, воден от изкушението, излагайки се на приключението: предимството на майсторството поражда предимството на свободния дух! Между това могат да се занижат дълги години на оздравяване, години, изпълнени с разноцветни, вълшебно-мъчителни мигновения на промени, обладавани и обуздавани от твърдата воля за оздравяване, която често дръзва да се явява облечена и преоблечена в одеждите на здравето. За човек с подобна съдба съществува тогава и средно състояние, за което той не може по-късно да не си спомня с умиление: в душата му се възцарява бледа нежна светлина и слънчево щастие, чувство на свобода, напомнящо на свободния полет на птицата, на безбрежна широта — като на птичи поглед, на дръзновение, присъщо на орела, появява се нещо трето, съчетаващо любопитство и нежно презрение. „Свободен дух“ — тази хладна дума действа добре в такова състояние, тя едва ли не стопля. Човек живее отвъд оковите на любовта и на омразата, без „да“ и без „не“, по желание в близост, по желание далеч, по-скоро готов да се изплъзне, да избяга, да размаха криле, да се махне отново, да литне нагоре отново; човек се разглезва като всеки, който веднъж е видял под себе си огромното многообразие — и се превръща в антипод на онези, които се интересуват от неща, които не ги засягат, Наистина свободният дух отсега нататък ще го засягат само неща и то колко много са тези неща! — които вече не го интересуват…
Само една крачка напред в оздравителния пронес и ето че свободният дух се доближава отново към живота, разбира се, бавно, едва ли не с непокорство, почти с недоверие, Около него се затопля, сякаш всичко пожълтява; чувство и съчувствие добиват дълбочина, топли зефири от всякакъв вид го облъхват. Струва му се, че едва сега очите му сякаш се разтварят за близкото. Той е учуден и затихва:
къде е бил досега? Тези близки и най-близки неща, колко променени му се струват сега те! С благодарност поглежда той назад — благодарен на своето срастване, на своята твърдост и на самоотчуждението си, на птичия полет и безбрежно реене в студени висини. Колко добре, че не е останал като изнежен, мухлясал безделник само „у дома“, само „със себе си“! Той бе извън себе си: в това няма съмнение. Едва сега той съзира сам себе си и какви изненади го връхлитат! Какви неизпитани ужаси! А какво щастие се крие все още в умората, в старата болест, в рецидивите на оздравяващия! Колко много му допада да понася безропотно болката и сучейки нишката на търпението, да лежи на слънце! Кой освен него може да разбере нещо от щастието на зимата, от слънчевите петна по зида! Най-благодарните животни на света, също и най-скромните, това са именно тези отново полуизвърнати към живота оздравяващи духове и гущери: между тях има и такива, които не изпускат ден, без да закачат малък хвалебствен химн на провлачения край на дрехата му. Казано сериозно, това е радикално лечение срещу всякакъв песимизъм (както е известно, раковият цирей на стари идеалисти и изпечени лъжци), а именно човек да заболее по подобие на свободните духове, да боледува дълго и после бавно, едва-едва да оздравява, искам да кажа да става все „по-здрав“. Има мъдрост, голяма житейска мъдрост в това в течение на дълго време да си предписваш в малки дози здравето сам.
Около това време, под внезапните проблясъци на едно все още неовладяно, все още променливо здраве, свободният дух, все повече разчупващ оковите си, започва най-после да разбулва загадката за онова голямо освобождение, която дотогава, почти непроницаема, проблематична, почти недокосната е чакала в паметта му. След като дълго време едва е дръзвал да се запита: „Защо страня така? защо съм тъй сам? отричащ се от всичко, което почитах? отрекъл се дори от почитта? Защо тази непоклатима твърдост, това подозрение и омраза към собствените добродетели?“ сега вече той се осмелява и пита на глас, а чува и нещо като отговор: „Ти би трябвало да станеш господар на себе си, господар на собствените си добродетели. Преди те бяха твои господари; сега обаче те ще са твои сечива, наравно с други сечива. Ти би трябвало да добиеш власт над своите размисли, над аргументите «за» и «против» и да се научиш да ги вмъкваш и измъкваш според най-висшата си цел. Ти би трябвало да вникнеш в перспективата на всяка стойностна оценка в разместването, изкривяването и илюзорната телеология на хоризонта и на всичко, което спада към перспективата; да включиш и зрънцето глупост с оглед на противоположни ценности и цялата интелектуална загуба, с която се заплащат разноските за всяко «за» и «против». Ти би трябвало да се научиш да схващаш необходимата несправедливост във всичко «за» и «против», несправедливостта изобщо като неразлъчна съставна част от живота, а самият живот като обусловен от перспективата и неговата несправедливост. Ти би трябвало преди всичко да съзреш с очите си къде несправедливостта е най-голяма, именно там, където животът е още в наченките си, най-ограничен, най-оскъден, най-примитивен, но все пак не може да отрече себе си като цел и мяра за нещата и за да се съхрани, подронва тайно, дребнаво и непрестанно по-висшето, по-голямото, по-богатото, поставяйки го под съмнение — ти би трябвало да погледнеш в очи проблема за йерархичния ред и начина, по който власт, право и всеобхватност на перспективата израстват заедно нагоре. «Ти би трябвало» — достатъчно, свободният дух знае вече в кое «ти би трябвало» се е вслушал, също и на какво е способен сега, какво, едва сега може да стори…“