Камъкът е по-камък отпреди. — Общо взето, ние вече не разбираме архитектурата, поне далеч не в тази степен, в която разбираме музиката. Надраснали сме символиката на линиите и фигурите, също както сме отвикнали от звуковото въздействие на реториката. А с този вид образование не сме закърмени като с майчино мляко още от първия миг на живота ни. В една гръцка или християнска сграда първоначално всяко нещо е имало значение, и то с оглед на един по-висш ред на нещата: настроение на неизчерпаема значимост обгръщало сградата като вълшебно було. Красотата се включвала само като един от елементите на системата, без да накърнява съществено основното чувство на загадъчна възвишеност, на нещо, осветено от близостта на боговете и на магията. НаЙ-много красотата да е смекчавала ужаса но този ужас бил навсякъде предпоставката. Какво е за нас днес красотата на една сграда? Същото както красивото лице на една жена без дух: нещо като маска.
Отвъдният свят в изкуството. — С дълбока болка сме принудени да признаем, че по време на най-големия си творчески подем художниците от всички епохи са извисили като просветление свише именно тези представи, които ние днес смятаме за фалшиви. Те възвеличават религиозните и философските заблуди на човечеството и не биха могли да сторят това без вярата в тяхната абсолютна истина. Отслабне ли вярата изобщо в една такава истина, избледнеят ли цветовете на дъгата и по крайните точки на човешкото познание и въображение, никога няма да разцъфне вече този вид изкуство, който, както в divina commedia, в картините на Рафаел, във фреските на Микеланджело, на готическата катедрала, предполага не само космично, но и метафизично значение на художествените обекти. И това ще създаде трогателната митологема, че някога е съществувало подобно изкуство, подобно художническо верую.
Революция в поезията. — Строгите рамки, които френските драматици си наложиха с оглед на единството на действие, място и време, на стила и на строежа на стиха, на подбора на мисли и слова, е също такава важна школа, каквато е школата на контрапункта и на фугата в развитието на съвременната музика или Горгиановите фигури15 в гръцкото красноречие.
Подобна обвързаност може да изглежда абсурдна, но въпреки това няма друго средство да се отърси човек от натурализма, освен първоначално да се ограничи по най-предизвикателния, а може би най-произволния начин. Така човек постепенно се приучава да пристъпва грациозно дори по тесните пътеки, криволичещи по ръба на шеметни бездни и придобива като награда завидна гъвкавост на движенията, както доказва това историята на музиката пред очите на всички съвременници. Тук се вижда как крачка по крачка веригите се разхлабват, докато започва да ни се струва, че е настъпил мигът да бъдат напълно отхвърлени. Тази илюзия е върховният резултат от едно неизбежно развитие в изкуството. В съвременната поезия обаче не се осъществи такова постепенно щастливо измъкване от самоналожените окови. Лесинг направи за посмешище единствената модерна форма на изкуството в Германия, именно френската форма, и посочи за пример Шекспир. Така се прекъсна перманентността в процеса на освобождението от оковите и се направи скок в натурализма т.е. връщане обратно към началните подстъпи на изкуството. Опит да се освободи от него предприема Гьоте, като всеки път съумява да се обвърже по нов начин, но и най-надареният поет всъщност продължава само да експериментира, щом нишката на развитието е вече скъсана. Шилер дължи приблизителната си сигурност на формата на неволно почитания, макар и отречен образец на френската трагедия и се запази доста независим от Лесинг (чиито драматически опити, както е известно, той отричаше). След Волтер изведнъж и самите французи почувстваха липсата на големи таланти, които биха отклонили развитието на трагедията от принудата на ограниченията и биха я извели до илюзията за свободата. По-късно по немски образец и те направиха скок към един вид естествено състояние на изкуството в духа на Русо и продължиха да експериментират. Налага се обаче от време на време да надникваме и във Волтеровия „Мохамед“, за да проумеем веднъж завинаги какво е загубила европейската култура с прекъсването на традицията. Волтер е последният от великите драматици, обуздали чрез гръцкия усет за мярка своята многолика, дорасла и за най-големите трагически бури душа, той съумя да постигне това, което никой немец досега не постигна, тъй като натурата на французите е много по-сродна с гръцката, отколкото е немската природа с гръцката; той е и последният велик писател, който в художественото овладяване на стила притежаваше гръцки слух, гръцка добросъвестност на творец, гръцка простота и прелест, както е и един от последните, съчетали в себе си най-висша свобода на духа с абсолютно антиреволюционни убеждения, без да бъде непоследователен и страхлив. Оттогава неспокойният съвременен дух, ненавиждащ всяка мярка и всяко ограничение, завладя всички сфери и увлечен отначало от треската на революцията, захвърли всички свои ограничения, за да си наложи по-късно сам юздите, когато го връхлетяха страхът и ужасът пред самия себе си ала този път бяха юздите на логиката, а не на художествената мярка. Наистина благодарение на това отхвърляне на оковите сега известно време имаме възможност да се наслаждаваме на поезията на всички народи, на всичко, поникнало в потайни кътчета, на всичко самородно, дивоцъфтящо, приказно красиво, с исполинска причудливост, като се започне от народната песен чак до „великия варварин“ Шекспир. Вкусваме от радостите на местния колорит и фолклорните костюми, останали досега напълно чужди за всички народи с художествена памет, използваме пребогато „варварските предимства“ на нашето време, изтъкнати от Гьоте срещу Шилер, за да постави в най-благоприятна светлина безформеността на своя фауст. Но докога? Нахлуващият стихиен поток от всички стилове, на всички народи, ще трябва постепенно да отнесе пръстта, която все още би могла незабелязано и тихо да роди плод: всички поети трябва да станат експериментатори, подражатели, безразсъдно дръзки имитатори, колкото и голяма да е била изначалната им сила. Накрая и публиката, отучила се да вижда в обуздаването на изобразителната сила, в организираното овладяване на всички художествени средства същинската художествена дейност, ще трябва да цени все повече силата заради самата сила, багрите заради самите багри, мисълта заради самата мисъл, дори вдъхновението заради самото вдъхновение; съответно на това тя изобщо няма да може да се наслаждава на елементите и предпоставките на художествената творба, ако не са изолирани, докато най-сетне ще постави естественото изискване художникът да й ги поднася също така изолирано. Да, наистина „неразумните“ окови на френско-гръцкото изкуство бяха отхвърлени, но с това незабелязано стана навик да се смятат за неразумни всички окови, всички ограничения. Така изкуството поема пътя към своето разпадане, като обаче нещо твърде поучително докосва всички фази на своето битие — зачатието, детството, несъвършенството и някогашните си дръзновения и безразсъдства; погубвайки се, то интерпретира своето зараждане и съзряване. Един от великите поети, на чийто инстинкт можем да се доверим напълно и в чиято теория липсва само тридесетгодишната практика — лорд Байрон, веднъж казал: „Що се отнася до поезията изобщо, колкото повече размишлявам по този въпрос, толкова повече в мен се затвърждава убеждението, че всички ние вкупом сме на погрешен път. Всички следваме една погрешна по своята същност революционна система нашето или следващото поколение ще стигне до същото убеждение.“ Това е същият Байрон, който казва: „Смятам Шекспир за най-лошия образец, макар и за най-изключителния поет.“ А нима зрялото художествено произведение на Гьоте от втората половина на живота му не казва поначало същото? Прозрението, с което той изпреварва бъдещето и редица поколения и ни дава пълното право да твърдим, че въздействието на Гьоте още не се е напълно осъществило и неговото време тепърва ще дойде. Именно поради това, че природата му го е държала дълго в плен на поетическата революция, тъкмо защото е имал възмож
15
Горгиан (ок. 483 — ок. 380 пр. н. е.) — древногръцки философ софист, основоположник на художествената проза. — Бел. прев.