волно почитания, макар и отречен образец на френската трагедия и се запази доста независим от Лесинг (чиито драматически опити, както е известно, той отричаше). След Волтер изведнъж и самите французи почувстваха липсата на големи таланти, които биха отклонили развитието на трагедията от принудата на ограниченията и биха я извели до илюзията за свободата. По-късно по немски образец и те направиха скок към един вид естествено състояние на изкуството в духа на Русо и продължиха да експериментират. Налага се обаче от време на време да надникваме и във Волтеровия „Мохамед“, за да проумеем веднъж завинаги какво е загубила европейската култура с прекъсването на традицията. Волтер е последният от великите драматици, обуздали чрез гръцкия усет за мярка своята многолика, дорасла и за най-големите трагически бури душа, той съумя да постигне това, което никой немец досега не постигна, тъй като натурата на французите е много по-сродна с гръцката, отколкото е немската природа с гръцката; той е и последният велик писател, който в художественото овладяване на стила притежаваше гръцки слух, гръцка добросъвестност на творец, гръцка простота и прелест, както е и един от последните, съчетали в себе си най-висша свобода на духа с абсолютно антиреволюционни убеждения, без да бъде непоследователен и страхлив. Оттогава неспокойният съвременен дух, ненавиждащ всяка мярка и всяко ограничение, завладя всички сфери и увлечен отначало от треската на революцията, захвърли всички свои ограничения, за да си наложи по-късно сам юздите, когато го връхлетяха страхът и ужасът пред самия себе си ала този път бяха юздите на логиката, а не на художествената мярка. Наистина благодарение на това отхвърляне на оковите сега известно време имаме възможност да се наслаждаваме на поезията на всички народи, на всичко, поникнало в потайни кътчета, на всичко самородно, дивоцъфтящо, приказно красиво, с исполинска причудливост, като се започне от народната песен чак до „великия варварин“ Шекспир. Вкусваме от радостите на местния колорит и фолклорните костюми, останали досега напълно чужди за всички народи с художествена памет, използваме пребогато „варварските предимства“ на нашето време, изтъкнати от Гьоте срещу Шилер, за да постави в най-благоприятна светлина безформеността на своя фауст. Но докога? Нахлуващият стихиен поток от всички стилове, на всички народи, ще трябва постепенно да отнесе пръстта, която все още би могла незабелязано и тихо да роди плод: всички поети трябва да станат експериментатори, подражатели, безразсъдно дръзки имитатори, колкото и голяма да е била изначалната им сила. Накрая и публиката, отучила се да вижда в обуздаването на изобразителната сила, в организираното овладяване на всички художествени средства същинската художествена дейност, ще трябва да цени все повече силата заради самата сила, багрите заради самите багри, мисълта заради самата мисъл, дори вдъхновението заради самото вдъхновение; съответно на това тя изобщо няма да може да се наслаждава на елементите и предпоставките на художествената творба, ако не са изолирани, докато най-сетне ще постави естественото изискване художникът да й ги поднася също така изолирано. Да, наистина „неразумните“ окови на френско-гръцкото изкуство бяха отхвърлени, но с това незабелязано стана навик да се смятат за неразумни всички окови, всички ограничения. Така изкуството поема пътя към своето разпадане, като обаче нещо твърде поучително докосва всички фази на своето битие — зачатието, детството, несъвършенството и някогашните си дръзновения и безразсъдства; погубвайки се, то интерпретира своето зараждане и съзряване. Един от великите поети, на чийто инстинкт можем да се доверим напълно и в чиято теория липсва само тридесетгодишната практика — лорд Байрон, веднъж казал: „Що се отнася до поезията изобщо, колкото повече размишлявам по този въпрос, толкова повече в мен се затвърждава убеждението, че всички ние вкупом сме на погрешен път. Всички следваме една погрешна по своята същност революционна система нашето или следващото поколение ще стигне до същото убеждение.“ Това е същият Байрон, който казва: „Смятам Шекспир за най-лошия образец, макар и за най-изключителния поет.“ А нима зрялото художествено произведение на Гьоте от втората половина на живота му не казва поначало същото? Прозрението, с което той изпреварва бъдещето и редица поколения и ни дава пълното право да твърдим, че въздействието на Гьоте още не се е напълно осъществило и неговото време тепърва ще дойде. Именно поради това, че природата му го е държала дълго в плен на поетическата революция, тъкмо защото е имал възможността да се наслади до дъно на всичко онова, което като нови находки, изгледи, помощни средства бе косвено открито чрез прекъсване на традицията и изровено сякаш изпод руините на изкуството, именно затова по-късното му вътрешно преображение и духовна пренагласа имат толкова голяма стойност: те означават, че е почувствал най-съкровеното желание да възвърне на изкуството традицията и поне с фантазията на окото си да възпее в стихове старото съвършенство и завършеност на оцелелите развалини и колонади на храма, ако силата на десницата му се окаже твърде слаба, за да гради там, където за разрушаването са били необходими огромни сили. Така той живее в изкуството, сякаш със спомена за истинското изкуство: чрез поезията си той възкресява спомена, тълкува стари, отдавна отминали епохи на изкуството. Естествено изискванията му по отношение на силата на новата епоха бяха неосъществими; ала болката от това бе щедро възнаградена от радостта, че някога са били осъществени и че в това осъществяване все още можем да участваме и ние. Не индивиди, а повече или по-малко идеални маски; не действителност, а алегорична обобщеност; темпоралният и локален колорит, замъглени до невидимост и митически осмислени; съвременните чувства и проблемите на съвременното общество, сбити в най-опростена форма, лишени от своите прелестни, вълнуващи, патологични свойства, изгубили въздействие във всеки друг смисъл, освен в артистичния, никакви нови сюжети, нови характери, а само старите, отдавна познати в техните непрестанни преображения и преосмисляния, това е изкуството, както го разбираше късният Гьоте, изкуството, както го творяха гърците, а така също и французите.